— А вашето им, мистър…
— Арти.
— Арти Хоук — стараех се да не се издам, че преценявам сивата му униформа.
Той се усмихна.
— Арти Хоук. Точно така. Назовах се с това име, когато бях по-млад и от приятеля ви, който остана долу. Според Алексис притежавате някои вещи, които… хмм… не са съвсем ваши. Които не ви принадлежат.
Кимнах.
— Покажете ми ги.
— Казали са ви, че…
Той ме прекъсна:
— Хайде, де! Нека ги видя!
Протегна ръка с любезна усмивка. Прокарах пръст по ципа под високо налягане. Щрак!
— Не бихте ли ми казали — започнах аз, докато разглеждах съкровищата си, — как си уреждате нещата със Специалния отдел? Струва ми се, че се интересуват от мен.
Рязко вдигна глава. Постепенно учудването му се смени с безразличие.
— Какво говорите, мистър Кадуолитър-Ериксън! — явно беше решил да зареже формалностите. — Трябва да имате стабилен доход — това е единственото, което можете да направите.
— Ако ми дадете добра цена, няма да е много просто.
— Да, предполагам. Аз, разбира се, мога да ви дам и по-малко пари…
Ново изщракване.
— … Или, ако изключим тази възможност, може да си размърдате мозъка за да ги легализирате.
— Сигурем съм, че неведнъж сте увеличавали доходите си. Също така съм сигурен, че сега всичко е о’кей. Но е минало известно време, докато… ммм… преуспеете.
Арти Хоук кимна. Не искаше да хитрува. Затова каза:
— Подозирам, че сте попаднали на Мод. Мисля, че ще е уместно да ви поднеса поздравленията си, както и съболезнованията. Старая се винаги да върша това, което е уместно.
— Мсиля, че умеете да се грижите за собствената си безопасност. Забелязах, че се държите странно и не общувате с останалите гости.
— Тук сигурно има два приема — отбеляза Арти. — Иначе къде, според вас, изчезва Алексис всеки пет минути?
Намръщих се.
— Ей оня светъл процеп в камъните — той посочи надолу — всъщност многоцветна лампа на нашия таван. Алексис тихо слиза там, където има разкошна зала в източен стил…
— … с отделен списък за гости?
— Реджина фигурира в двата списъка. Аз също. Адаша, Една, Луис, Ани…
— Трябва ли да знам всичко това?
— Пристигнахте с човек, който има достъп до двете места. Просто помислих…
Май прекалих. Но какво пък — хора като мен бързо научават урока — щом се правиш на важна птица, трябва да си уверен, че имаш право да прекаляваш.
— Мистър Хоук, не бихте ли желали да ги получите — посочих портфейла — в замяна на някаква информация?
— Искате да ви кажа как да се измъкнете от лапите на Мод? — той ми намигна. — Би било глупаво от моя страна да ви кажа, дори да мога. Освен това винаги можете да разчитате на наследството си. — Посочи се в гърдите. — Повярвайте, млади човече, Арти Хоук никога не е имал наследство или нещо подобно. По-добре да видим вие какво имате.
Отново отворих портфейла.
Известно време Арти просто гледаше. След това все няколко парчета, претегли ги на ръка и ги остави обратно.
— Какво решихте относно информацията?
— Няма да чуете нищо от мен — усмихна се той. — Защо да ви просвещавам?
Да-а. Н атози свят преуспелите крадци са малко. Жаждата за кражба е влечение към абсурда и безвкусицата. (Необходимо е поетично и сценично дарование, а също и малко отрицателно обаяние…) И въпреки всичко тази жажда е подобна на стремежа към ред, власт и любов.
— Е, щом не желаете…
Някъде отгое се чу слабо жужене.
Арти нежно ме погледна и пъхна ръка под сакото си. Извади куп кредити, опасани с яркочервена лента в пачки по сете хиляди. Извади от купа една, две, три, четири…
— Ще успеете ли да скриете толкова крупна сума на сигурно място?
— Защо, според вас, Мод се е заела точно с мен?
Пет, шест.
— Отлично — казах аз.
— Ще ми дадете ли и портфейла?
— Поискайте от Алексис някакъв плик. Ако искате, ще ви ги изпратя…
— Дайте ги!
Жуженето се приближаваше.
Протегнах към него отворения портфейл. Арти започна с две ръце да пълни джобовете на сакото си. Сивият плат уродливо увисна. Аз започнах да се оглеждам.
— Благодаря — каза той. — Много ви благодаря!
Обърна се и бързо закрачи надолу с пълни джобове с вещи, които вече не принадлежаха и на мен, и на него.
Погледнах нагоре в посоката, откъдето се чуваше шума, но от листата не успях нищо да видя.
Наведох се над портфейла. Отворих вътрешното отделение, където пазех вещите, които ми принадлежат и нетърпеливо започнах да ги вадя.
Алексис тъкмо подаваше на младежа с възпалените клепачи поредната порция уиски, а онзи в това време питаше:
— Някой виждал ли е мисис Сайлъм? Какво бръмчи горе?