Поклащайки се и с пронизителни викове по камъните вървеше закръглена жена, загърната с цветен воал.
Алексис се поля със сода, а младежът зададе въпрос на Господа:
— Боже! Коя е тази?
— Не! — виеше жената. — Не! Помогнете!
— Не я ли познавате? — шепнеше Хоук Певецът. — Та това е Хенриета, Княгиня Ефингемска!
Алексис побърза да се притече на помощ, обаче княгинята мина между два кактуса и се скри във високата трева.
Гостите скочиха след нея. Тъкмо започнаха да я търсят из храстите, когато оплешивял господин с черен смокинг и пеперуда на папионката се покашля и произнесе развълнувано:
— Извинете… Мистър Спинъл?
Алексис рязко се обърна.
— Мистър Спинъл, майка ми…
— Вие пък кой сте? — домакинът явно беше ядосан.
Плешивият се изпъна в стойка „мирно“ и гордо заяви:
— Храбрият Клемънт Ефингемски! — Панталонът му потрепери така, сякаш бе ударил пети. Но не успя да съхрани бойкия си говор. Гордостта изчезна от лицето му. Започна да пелтечи: — Ох… аз… майка ми, мистър Спинъл. Бяхме долу, при другите гости, когато внезапно, не знам защо, тя… се… огорчи. Избяга тук… Казвах й, че не бива да го прави… Знаех, че няма да останете очарован… Трябва да ми помогнете! — В този момент погледна нагоре.
Всички гости също погледнаха натам.
На покрива, закривайки луната, бавно се спускаше хеликоптер, скрит под едва забележимия чадър на двойната перка.
— О-о, моля ви… — продължи господинът. — Къде гледате! Сигурно пак е слязла долу! Трябва бързо да я намеря!
И бързо тръгна в посока, в която не отиваше нито един гост.
Внезапно нещо изтрещя и пластмасови парчета от прозрачния покрив започнаха да падат през клоните на дърветата и да се разбиват в камъните.
На бегом влязох в асансьора и вече отварях портфейла, когато между затварящите се врати се промъкна Хоук и фоторелето отново ги отвори. Ударих с юмрук бутона за затваряне.
Певецът залитна, удари се в стената, с труд възстанови равновесието и дишането си.
— В хеликоптера има ченгета!
— И сигурно са най-добрите, които е успяла да намери Мод Хинкъл.
Махнах от слепоочията си фалшивата коса. Пратих я в портфейла след пластичните ръкавици (големи, набръчкани пръсти, гъста мрежа сини вени, дълги сиви нокти), които представляваха ръцете на Хенриета.
Асансьорът внезапно спря. Когато вратите се отвориха все още бях с половината лице на Храбрият Клемънт.
Целият в сиво и с много мрачна физиономия в кабината се втурна другият Хоук. Зад гърба му, в причудлива зала в източен стил с многоцветна лампа на тавана, танцуваха хора. Арти ме насочи към бутона за затваряне, като ме гледаше странно.
Въздъхнах и окончателно се освободих от маската на Клемънт.
— Полицията ли дойде? — въпросът беше колкото банален, толкова и неуместен.
— Като че ли да — отвърнах аз. — Ако се съди по вида ви, сте разстроен не по-малко от Алексис.
Прибрах всички атрибути в портфейла и облякох старото сиво сако, принадлежащо на Хауърд Келвин Евингстън. Хауърд (както и Ханк) е риж, но не е толкова къдрав.
Когато махнах от главата си плешивото теме на Клемънт и си оправих косата, Арти учудено повдигна неповторимите си вежди.
— Както виждам, избавили сте се от онези вещи? — опитах се да насоча мислите му в друга посока.
— Вече се погрижиха за тях — рязко отвърна той. — На сигурно място са.
— Арти — казах аз с искрения баритон на Хауърд, вдъхващ увереност. — Сигурно заради моето безочливо съмнение реших, че всички тези ченгета от Регулярната служба са дошли за мен.
— Няма да имат нищо против, ако пипнат и мен.
Певецът се обади:
— Вашата охрана също е тук, нали, Арти?
— Е, и?
Младежът се наведе към мен. Сакото му се отвори, разкривайки изранените гърди.
— Ще успееш да се измъкнеш оттук само по един начин — ако Арти те вземе с него.
— Великолепна идея! — отбелязах аз. — Хоук, искате ли да ви върна две хиляди срещу тази услуга?
Предложението изобщо не го трогна.
— Нищо не искам от вас — той се обърна към съименника си. — Имам нужда от теб, момко. Не съм подготвен за посещението на Мод. Ако искаш да измъкна оттук приятелчето ти, ще трябва да направиш нещо за мен.
Певецът видимо се отпусна.
Стори ми се, че видях на лицето на Арти самодоволна усмивка, но след миг в очите му можеше да се прочете само силно безпокойство.
— Трябва на всяка цена да напълниш залата с хора. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Ясен ли съм?
Исках да попитам „Защо?“, но не го направих, и постъпих правилно. Тогава нямах никаква представа на какво е способна охраната на Арти Хоук. Исках да попитам „Как?“, но нямах време, защото асансьорът спря и вратите се отвориха.