Малко настрана — но съвсем не и незабележима седеше… не, не мога да я нарека жена. Сенатор Аболафия, най-вероятният кандидат за президент, идеолог на „Новите националисти“. Скръстила ръце на гърдите, тя внимателно слушаше Една, която напълно бе сломила съпротивата на спорещите и само един прекалено самоуверен юноша с подпухнали клепачи (сигурно скоро си е сложил бифокални лещи) се опитваше да вмъква реплики в тържествения монолог на Певицата.
— Но, мисис Сайлъм…
— Трябва да ви напомня, мисис Сайлъм…
— Мисис Сайлъм, и аз се интересувам от статистика и…
Но явно не му стигаха силите, за да я отклони от пътя.
— Длъжни сте да признаете — руладите6 на меда в гласа й ставаха все по-явни и тишината наоколо се сгъстяваше като утихнало море между два порива на шквала7, — че абсолютното познание обезсмисля статистиката. Теорията на вероятностите всъщност е математическо описание на вашето невежество, а не на съмнителните ви знания.
Докато се опитвах да съпоставя чутия парадокс с лекцията, която ми прочете Мод, Една вдигна глава.
— О, Хоук!
Гостите се обърнаха.
— Колко се радвам! Луис, Ани!
Извиканите се приближиха. Все още бяха млади и стройни. Той — мургав, тя — бледа, хармониращи един с друг, различни, но и еднакви — както се получава след седем-осем години щастлив брак. Лицата им навяваха спомени — прозрачни реки, гъста гора, ясна тиха утрин. Нали точно така си представяте Певците? Те бяха съпрузи, направиха ги Певци заедно, в навечерието на сватбата им.
— Въпреки всичко дойде! — Една стана, разтвори ръце и извика: — Хоук, хората спорят за неща, които не са им ясни. Но ти си на моя страна, нали?
Глас от публиката:
— Мисис Сайлъм, не исках…
Ръцете й театрално се отпуснаха, очите й се отвориха широко.
— Вие?!
— Аз.
— Скъпи, не съм и помисляла, че ще ви срещна тук! Минаха две години, нали?
Една, Една… Имаше една нощ, дълга като живота, нощ с много бира в полутъмния бар, далеч от „Върхът на Кулата“, седяхме си тримата — аз, тя и Хоук…
— Къде се изгубихте?
— На Марс — вдигнах небрежно рамене. — Тази вечер се върнах.
Цяло удоволствие е да кажеш подобно нещо на такова място.
— Хоук… вие двамата… — (тя или беше забравила името ми, или го помнеше прекалено добре, за да го каже гласно). — Елате и ми помогнете да приключим пиенето на Алексис.
Домакинът кротко ми се усмихна. Явно разбра, че летя високо и сега преценяваше колко да си вдигне главата.
Когато мина покрай Луис и Ани, Хоук ги дари с най-лъчезарната си усмивка. В отговор те едва-едва си показаха зъбите. Луис кимна. Ани искаше да го докосне по ръката, но жестът й замря във въздуха.
Алексис пълнеше за нас чаши, когато се приближи младежът с подпухналите клепачи.
— Въпреки това, мисис Сайлъм, кой, според вас, трябва да се бори с корумпираните политици?
Реджина Аболафия, загърната с бял копринен шал, слушаше и галеше празната си чаша. На гърдите й висеше инкрустирана медна брошка. Едва ли някой обърна внимание, че тя, която е свикнала да бъде център на вниманието, безцеремонно е изместена на втори план.
— Аз се боря с тях — заяви Една. — И Хоук. И Луис, и Ани. Остава да ни се доверите — в гласът й проличаха властни нотки, достъпни само за Певците.
Смехът на Хоук разсече мрежата на разговора.
Обърнахме се.
Беше седнал с подвити крака до живия плет.
— Погледнете — сочеше Луис и Ани. Тя — слабичка и руса, той — мургав и много висок, бяха замрели със затворени очи, тръпнещи от вълнение (устните на Луис бяха полуотворени).
— Господи — прошепна някой, който не би било зле да си трае, — та те възнамеряват…
Аз гледах Хоук — твърде рядко се появява възможност да видиш слушащ Певец. Беше застанал в немислима поза, изразяваща абсолютно внимание — вените на врата му набъбнаха, сакото се отвори, откривайки две рани. Сигурно бях единственият, който гледаше към него. Една остави чашата и предварително се усмихна. Алексис се мотаеше до автоматичния бар (гордостта на аристократичните домове), трепна и изключи захранването. Бръмченето се прекрати и тишината стана абсолютна. Само вятърът (изкуствен или естествен — трудно е да се каже) премина праз листата с последен, лек и почти неуловим шепот: „Шшш“.