— Познавали сте баща ми? — попита Хари, без да успее да скрие изумлението си.
— „Познавам“ би било пресилено — отвърна Стария Джак, — но го наблюдавах отдалеч, както и много други, които работеха на доковете. Беше свестен, храбър и богобоязлив мъж.
— А знаете ли как е умрял? — попита Хари и погледна Стария Джак в очите с надеждата, че най-сетне ще получи честен отговор на въпроса, който го измъчваше от толкова време.
— Какво са ти казали? — предпазливо попита Стария Джак.
— Че бил убит в Голямата война. Но тъй като съм роден през двайсета, дори аз мога да се сетя, че това е невъзможно.
Стария Джак мълча доста дълго. Хари седеше, гледаше го и чакаше.
— Наистина беше лошо ранен във войната, но си прав, това не беше причината за смъртта му.
— Тогава как е умрял? — попита Хари.
— Ако знаех, щях да ти кажа — отвърна Стария Джак. — Но по онова време се носеха толкова много слухове, че не бях сигурен на какво да вярвам. Има обаче някои, особено трима, които несъмнено знаят истината за случилото се онази нощ.
— Вуйчо ми Стан трябва да е един от тях — рече Хари. — Но кои са другите двама?
Стария Джак се поколеба, после каза:
— Фил Хаскинс и мистър Хюго.
— Мистър Хаскинс ли? Бригадирът? — рече Хари. — Той изобщо няма да ми обърне никакво внимание. А кой е мистър Хюго?
— Хюго Барингтън, синът на сър Уолтър Барингтън.
— Семейството, което притежава дока ли?
— Същото — отвърна Стария Джак. Боеше се, че е отишъл твърде далеч.
— И те ли са свестни, храбри и богобоязливи мъже?
— Сър Уолтър е сред най-добрите хора, които съм познавал.
— А синът му? Мистър Хюго?
— Боя се, че не е замесен от същото тесто — каза Стария Джак, без да обяснява повече.
4.
Спретнато облеченото момче седеше до майка си на задната седалка на трамвая.
— Това е нашата спирка — каза тя, когато трамваят спря.
Слязоха и тръгнаха бавно нагоре по склона към училището, като с всяка следваща стъпка забавяха темпото още повече.
Хари беше хванал ръката на майка си, а другата му ръка стискаше дръжката на очукания куфар. И двамата не проговориха, докато наблюдаваха как няколко файтона и един-два автомобила спираха пред портала на училището.
Бащи се ръкуваха със синовете си, увити в кожи майки прегръщаха децата си и ги целуваха по бузите като птици, които най-сетне трябва да признаят, че малките им са на път да излетят от гнездото.
Хари не искаше майка му да го целува пред другите момчета, така че пусна ръката й, когато до портала оставаха петдесетина крачки. Мейзи усети неудобството му, наведе се и го целуна бързо по челото.
— Успех, Хари. Учи се така, че всички да се гордеем с теб.
— Довиждане, мамо — каза той. Мъчеше се да не се разплаче.
Мейзи се обърна и заслиза надолу, сълзите се стичаха по бузите й.
Хари продължи напред, припомняйки си разказа на вуйчо си как излизали от окопите при Ипър, за да атакуват вражеските позиции. „Обърнеш ли се назад, свършено е с теб.“ Искаше да се обърне, но знаеше, че ако го направи, няма да спре да тича, докато не се окаже на сигурно място в трамвая. Стисна зъби и продължи да върви.
— Добре ли прекара ваканцията, друже? — попита едно момче свой приятел.
— Върховно — отвърна другото. — Морукът ме заведе до „Лордс“ за мача на „Варсити“.
Дали „Лордс“ не е някоя църква, запита се Хари, и ако бе така, що за мач можеше да е имало там? Мина решително през портала и се закова на място, щом позна мъжа, който чакаше учениците с папка в ръка.
— Кой сте вие, млади човече? — попита той и се усмихна дружелюбно на Хари.
— Хари Клифтън, сър — отвърна Хари и свали фуражката си. Мистър Холкомби му беше казал да прави така всеки път, когато го заговори някой учител или дама.
— Клифтън — повтори мъжът, докато прокарваше пръст по дългия списък. — А, да. — Постави чавка до името на Хари. — Първо поколение, стипендиант хорист. Моите поздравления, и добре дошли в „Сейнт Бийд“. Аз съм мистър Фробишър, директорът на пансиона, а това е Фробишър Хаус. Ако оставите куфара си в залата, някой префект3 ще ви заведе до мензата, където ще говоря пред новите момчета преди вечеря.
Хари никога досега не беше вечерял. „Чай“ беше последното хранене в домакинството на Клифтън, преди да го пратят да си ляга веднага щом се стъмни. Електричеството още не бе стигнало до Стил Хаус Лейн, а свещите бяха скъпи.