— Благодаря, сър — каза Хари, мина през входната врата и се озова в голяма лъскава зала с дървена ламперия. Остави куфара си на пода и се загледа в големия портрет на някакъв възрастен мъж със сива коса и буйни бели бакенбарди, облечен в дълга черна роба с червена качулка, спусната на раменете.
— Как се казваш? — излая нечий глас зад него.
— Клифтън, сър — отвърна Хари и се обърна. Озова се пред високо момче с дълги панталони.
— Не ме наричай сър, Клифтън. Обръщай се към мен с Фишър. Аз съм префект, а не учител.
— Извинете, сър — каза Хари.
— Остави куфара си ей там и ела с мен.
Хари остави стария си очукан куфар до редицата нови кожени чанти. Само върху неговия нямаше отпечатани инициали. Тръгна след префекта по дълъг коридор с фотографии на стари училищни отбори и витрини със сребърни купи, които трябваше да напомнят на поредното поколение славата от миналите времена.
— Можеш да седнеш където си поискаш, Клифтън — каза Фишър, когато стигнаха мензата. — Само гледай да млъкнеш веднага щом мистър Фробишър влезе.
Хари се поколеба, преди да реши на коя от четирите дълги маси да седне. Някои момчета вече се бяха събрали на групи и си приказваха тихо. Хари бавно тръгна към отсрещния ъгъл и седна в края на последната маса. Няколко момчета влязоха в залата след него — изглеждаха също толкова объркани. Едно се приближи и седна до Хари, а друго се настани на мястото срещу него. Продължиха да си приказват, сякаш Хари го нямаше.
Внезапно зазвъня звънец и всички млъкнаха. Мистър Фробишър влезе, застана зад една катедра, която Хари не бе забелязал, и подръпна реверите на дрехата си.
— Добре дошли — започна той и шапката му кимна към събралото се множество. — Днес е първият ви ден от първия ви срок в „Сейнт Бийд“. След малко ще опитате първото си училищно хранене и мога да ви обещая, че ястията няма да станат по-добри. — Едно-две момчета се разсмяха нервно. — След като вечеряте, ще ви заведат в спалните помещения, където ще разопаковате багажа си. В осем часа ще чуете друг звънец. Всъщност той е същият, само дето ще звънне в различен час.
Хари се усмихна, макар повечето от момчетата да не бяха схванали малката шега на мистър Фробишър.
— Трийсет минути по-късно същият звънец ще зазвъни отново и вие ще си легнете, но не преди да сте измили лицата и зъбите си. Ще разполагате с трийсет минути за четене, преди да угасят лампите, след което трябва да спите. Всяко момче, хванато да говори след изгасването на лампите, ще бъде наказано от дежурния префект. Няма да чуете друг звънец до шест и трийсет сутринта, когато ще станете, ще се умиете и ще се облечете, за да се съберете отново тук преди седем. Всеки закъснял ще пропусне закуската.
— Сутрешният сбор ще се проведе в осем часа в голямата зала, където ще държи реч директорът — продължи мистър Фробишър. — Първият час започва в осем и трийсет. Сутринта ще имате три часа по шейсет минути с десет минути междучасие, за да можете да смените класните стаи. Обядът е в дванайсет.
— Следобед ще имате само още два часа преди физическото възпитание, когато ще играете футбол. — Хари се усмихна за втори път. — Това е задължително за всички, които не пеят в хора.
Хари се намръщи. Никой не му бе казал, че хористите не играят футбол.
— След физическото възпитание или репетициите ще се върнете във Фробишър Хаус за вечеря, след която ще имате един час за подготовка, преди да си легнете, когато отново ще можете да четете до изгасването на лампите, но само ако книгата е одобрена от икономката.
Хари си отбеляза да потърси думата в речника, даден му от мистър Холкомби.
Мистър Фробишър отново подръпна реверите си и продължи:
— Всичко това сигурно ви изглежда много объркващо. Не се безпокойте, скоро ще свикнете с нашите традиции в „Сейнт Бийд“. Това е всичко, което имам да ви казвам засега. Ще ви оставя да се насладите на вечерята. Лека нощ, момчета.
— Лека нощ, сър — осмелиха се да отговорят някои от момчетата, докато мистър Фробишър излизаше.
Хари не помръдна нито мускул, докато няколко жени с престилки вървяха покрай масите и поставяха купи супа пред всяко момче. Загледа внимателно как момчето срещу него взе странно оформената лъжица, гребна с нея и я вдигна високо към устата си. Хари се опита да повтори движението, но само успя да накапе покривката, а когато опита да глътне жалките остатъци, по-голямата част от тях се стече по брадичката му. Избърса се с ръкав. Това не привлече особено внимание, но когато се наведе и засърба шумно, някои от момчетата спряха да се хранят и го загледаха. Смутен, Хари сложи лъжицата на масата и остави супата си да изстине.