През следващите няколко дни Хари се научи как да сверява компаса с пунктираната линия на картата, как да преценява посоката на вятъра по полета на чайките и как да прекарва кораба между вълните, като запази прав курс. В края на първата седмица му позволяваха да поема щурвала, докато дежурният офицер слизаше да хапне. Вечер капитанът го учеше на имената на звездите и съзвездията, които според него бяха не по-малко надеждни от компаса. Хейвънс обаче сподели, че познанията му са ограничени до северното полукълбо, тъй като през всичките си двайсет и шест години плаване „Девониън“ нито веднъж не бе прекосявал екватора.
След десет дни в открито море капитанът едва ли не се молеше да ги връхлети буря — не само за да се отърве от безкрайните въпроси, но и за да види дали има нещо, което може да изкара младежа от релси. Джим Патерсън вече го беше предупредил, че мистър Клифтън е оцелял цял час в машинното отделение и е твърдо решен да изкара пълна смяна, преди да стигнат до Куба.
— Поне са ти спестени въпросите му там долу — отбеляза капитанът.
— Тази седмица — отговори главният машинист.
Капитан Хейвънс се запита дали няма да дойде време, когато той ще научи нещо от четвъртия си офицер. И това се случи на дванайсетия ден от плаването, точно след като Хари завърши първата си двучасова смяна в машинното отделение.
— Знаете ли, че мистър Патерсън събира марки, сър? — попита той.
— Да, зная — уверено отвърна капитанът.
— А че колекцията му е вече над четири хиляди бройки, сред които неперфорирано „Черно пени“ и триъгълната южноафриканска марка с нос Добра надежда?
— Да, зная — повтори капитанът.
— А че колекцията му сега струва повече, отколкото домът му в Мейбълторп?
— Това е само една колиба, по дяволите — отвърна капитанът, опитвайки се да запази самообладание. И преди Хари да успее да зададе следващия въпрос, добави: — Ще ми е по-интересно, ако успееш да изровиш за Том Брадшоу толкова неща, колкото явно си изровил за главния ми машинист. Защото, ако трябва да сме честни, Хари, за дванайсет дни научих за теб повече, отколкото за третия си офицер за три години. Никога не съм мислил, че американците са толкова затворени.
Колкото повече си мислеше за думите на капитана, толкова повече Хари си даваше сметка, че не знае почти нищо за Том, макар че беше прекарал много часове с него на мостика. Нямаше представа дали третият офицер има братя или сестри, с какво е изкарвал хляба си баща му, къде живеят родителите му, има ли приятелка. Единствено акцентът му издаваше, че е американец — Хари не знаеше от кой град и дори от кой щат е дошъл.
Камбаната удари няколко пъти.
— Мистър Клифтън, ще поемете ли управлението, докато вечерям с мистър Патерсън и мистър Брадшоу? — попита капитанът. — И не се колебайте да ме известите, ако забележите нещо… особено ако е по-голямо от нас.
— Слушам, сър — отвърна Хари. Беше доволен, че го оставят да управлява, пък било то и само за четирийсет минути, макар тези минути да се увеличаваха с всеки ден.
Когато Хари попита още колко дни път им остават до Куба, капитан Хейвънс си даде сметка, че будният младеж вече е отегчен. Започваше да изпитва известно съчувствие към капитана на „Резолюшън“. Горкият човек нямаше представа какво ще му се стовари на главата.
Неотдавна Хари беше започнал да поема управлението след вечеря, така че другите офицери да се насладят на няколко раздавания руми, преди да се върнат на мостика. И всеки път, когато китаецът носеше на Хари чай, чаят беше врял и винаги с бучка захар.
Една вечер мистър Патерсън сподели с капитана, че ако мистър Клифтън реши да превземе кораба, преди да се върнат в Бристол, не е сигурен на чия страна ще застане.
— Да не мислиш да вдигаш бунт, Джим? — попита Хейвънс, докато му наливаше още една чашка ром.
— Не, но трябва да те предупредя, шкипер, че младото петле вече реорганизира смените в машинното отделение. Така че вече знам на чия страна ще са моите момчета.
— В такъв случай най-малкото, което можем да направим — рече Хейвънс, докато сипваше и на себе си, — е да наредим на свързочния офицер да изпрати съобщение до „Резолюшън“ и да ги предупреди какво ги очаква.
— Но ние нямаме свързочен офицер — отговори Патерсън.
— Значи трябва да оковем младежа — предложи капитанът.
— Добра идея, шкипер. Жалко само, че и окови нямаме.
— Наистина жалко. Напомни ми да намерим окови веднага щом се върнем в Бристол.