Когато познатият вече звънец зазвъня в 6:30 сутринта, Хари бавно се надигна от леглото. Гадеше му се. Последва Дийкинс в умивалнята, където Джайлс вече пробваше водата.
— Мислите ли, че на това място са чували за топла вода? — попита той.
Хари тъкмо се канеше да отговори, когато префектът изрева:
— Никакви приказки в умивалнята!
— Тоя е по-зле и от пруски генерал — отбеляза Барингтън и застана мирно.
Хари избухна в смях.
— Кой беше? — попита Фишър и изгледа свирепо двете момчета.
— Аз — веднага отвърна Хари.
— Име?
— Клифтън.
— Отвориш ли си устата още веднъж, Клифтън, ще ядеш пантофа.
Хари нямаше представа какво означава ядене на пантоф, но имаше чувството, че изживяването няма да е от приятните. Изми си зъбите, побърза да се върне в спалното и се облече мълчаливо. След като завърза вратовръзката си (поредното нещо, което не бе овладял съвсем), настигна Барингтън и Дийкинс, които слизаха по стълбите към мензата.
Никой не каза нито дума, тъй като не бяха сигурни дали им е позволено да говорят на стълбището. Когато стигнаха мензата, Хари се настани между двамата си нови приятели и загледа как пред всяко момче поставят купа овесена каша. С облекчение откри, че този път има само една лъжица — значи нямаше как да направи грешка.
Изгълта кашата бързо, сякаш се страхуваше, че всеки момент ще се появи вуйчо му Стан и ще му я отмъкне. Приключи пръв и без да се замисля нито за миг, остави лъжицата на масата, взе купата и започна да я облизва. Няколко момчета го зяпнаха втрещено. Някои започнаха да го сочат с пръст, други се захилиха. Хари се изчерви ужасно и остави купата. Сигурно щеше да избухне в сълзи, ако Барингтън не бе взел своята купа и също не бе започнал да я лиже.
5.
Преподобният Самюъл Оукшот (Оксфорд) стоеше разкрачен в центъра на подиума и гледаше благо надолу към паството си — защото директорът на „Сейнт Бийд“ възприемаше учениците си именно като паство.
Хари, който седеше на първата редица, се взираше към плашещата фигура, издигаща се над него. Д-р Оукшот бе висок доста над метър и осемдесет, с гъста посивяваща коса и дълги буйни бакенбарди, благодарение на които изглеждаше още по-заплашително. Дълбоките му сини очи сякаш те пронизваха и той като че ли изобщо не мигаше, а плетеницата от бръчки по челото му загатваше за голяма мъдрост. Прочисти гърлото си и се обърна към момчетата.
— Колеги от „Бийд“ — започна той. — Отново сме се събрали в началото на новата учебна година, несъмнено подготвени да се изправим пред всички предизвикателства, които могат да изникнат пред нас. За най-големите ученици — той се обърна към дъното на залата, — нямате нито миг за губене, ако искате да ви бъде предложено място в учебното заведение, което сте избрали на първо място. Никога не се задоволявайте с второто място.
— За средните класове — погледът му се премести в центъра на залата, — това ще бъде време, когато откриваме кои от вас са предопределени за по-големи неща. Когато се върнете догодина, дали ще станете префект, надзирател, капитан на пансиона или на някой спортен отбор? Или просто ще сте от масата?
Няколко момчета сведоха глави.
— Следващото ни задължение е да посрещнем с добре дошли новите момчета и да направим всичко по силите си, за да ги накараме да се чувстват като у дома. Те тепърва поемат щафетата по дългото надбягване на живота. Ако темпото се окаже твърде тежко, един-двама от вас могат да отпаднат — предупреди той, докато гледаше към първите три редици. — „Сейнт Бийд“ не е училище за слабохарактерни. Така че гледайте да не забравяте думите на великия Сесил Роудс: „Ако сте извадили късмета да се родите англичани, значи сте изтеглили голямата награда в лотарията на живота“.
Събралото се множество избухна в спонтанни аплодисменти. Директорът слезе от подиума и поведе следващата го опашка учители по централната пътека към изхода и яркото утро навън.
Окриленият Хари бе твърдо решен да не разочарова директора. Излезе след по-големите момчета от залата, но в момента, в който се озова във вътрешния двор, въодушевлението му бе помрачено. Група ученици от по-горните класове се смееха в единия ъгъл, с ръце в джобовете, за да покажат, че са префекти.
— Ето го — каза един от тях и посочи Хари.
— Значи така изглеждал един уличен никаквец — обади се друг.