С ужас откри, че порталът на училището е заключен. Но това не можеше да го спре. Намери сенчесто място, прескочи стената, затича по пътя и не спря, докато не стигна пристанището. Нощната смяна тъкмо си тръгваше и Хари с облекчение видя, че вуйчо му не е сред работниците.
Когато и последният докер си отиде, Хари бавно тръгна по кея и покрай редицата кораби. Забеляза, че на един комин гордо се мъдри буквата Б, и си помисли за приятеля си, който сигурно спеше дълбоко. Дали някога…
Запита се дали Стария Джак също не спи. Въпросът му намери отговора си, когато стигна до вагона и познатият глас каза:
— Не стой така, Хари, а влизай, че ще измръзнеш.
Хари отвори вратата — Стария Джак тъкмо палеше свещта, влезе и се стовари на седалката срещу него.
— Избяга ли? — попита Стария Джак.
Хари така се сепна от директния въпрос, че не отговори веднага.
— Да, избягах — призна накрая.
— И несъмнено идваш да ми кажеш защо си взел това паметно решение.
— Не го взех аз — отвърна Хари. — Друг го взе.
— Кой?
— Един Фишър.
— Учител или ученик?
— Префектът на спалното ми — каза Хари и трепна. После разказа на Стария Джак всичко, което се бе случило през първата му седмица в „Сейнт Бийд“.
Старецът отново го изненада, защото когато той завърши историята си, каза:
— Аз съм виновен.
— Но защо? — попита Хари. — Не бихте могли да ми помогнете повече.
— Напротив, бих могъл — отвърна Стария Джак. — Трябваше да те подготвя за онзи вид снобизъм, който никоя друга нация не може да имитира. Трябваше да посветя повече време на значението на училищната вратовръзка, отколкото на географията и историята. А вместо това се надявах, че нещата са се променили след войната, която трябваше да сложи край на всички войни. Явно това не важи за „Сейнт Бийд“. — Умисли се и дълго мълча, после попита: — И какво смяташ да правиш сега, момчето ми?
— Ще избягам. Ще се кача на първия кораб, който ме вземе — отвърна Хари.
— Добра идея — отбеляза Стария Джак. — Защо пък да не играеш точно по свирката на Фишър?
— Какво имате предвид?
— Нищо. Само това, че нищо няма да достави на Фишър по-голямо удоволствие от това да разкаже на приятелчетата си, че уличният никаквец е долен страхливец, но пък какво може да се очаква от сина на баща докер и майка сервитьорка?
— Но Фишър е прав. Не съм от класата му.
— Не, Хари, проблемът е, че Фишър вече разбира, че той не е от твоята класа и никога няма да бъде.
— Да не искате да кажете, че трябва да се върна там? — не повярва Хари.
— В крайна сметка решението си е изцяло твое — рече Стария Джак. — Но ако бягаш всеки път, когато се сблъскаш с разни Фишъровци по света, ще свършиш като мен. Един от масата, ако ми позволиш да цитирам директора.
— Но вие сте страхотен човек — каза Хари.
— Можеше и да бъда, ако не бях избягал, когато се сблъсках с моя Фишър — отвърна Стария Джак. — Предпочетох обаче лесния изход и мислех само за себе си.
— Но за кого другиго да мисля?
— Като начало, за майка си — рече Стария Джак. — Не забравяй всички жертви, която направи тя, за да ти осигури по-добър старт в живота, отколкото е мечтала някога. А също и за мистър Холкомби, който ще вини себе си, когато открие, че си избягал. Не забравяй и мис Мънди, която ходатайстваше за теб, упражняваше натиск и посвети безброй часове, за да е сигурна, че си достатъчно добър, за да спечелиш стипендията. И когато се стигне до претеглянето на всички „за“ и „против“, Хари, съветвам те да поставиш Фишър на едното блюдо на везната, а Барингтън и Дийкинс на другото, защото подозирам, че Фишър бързо ще стане абсолютно незначителен, докато Барингтън и Дийкинс със сигурност ще се окажат важни приятели за цял живот. Ако избягаш, те ще са принудени да слушат как Фишър непрекъснато им натяква, че не си бил човекът, за когото са те смятали.
Хари помълча известно време, после бавно се изправи.
— Благодаря, сър.
И без да каже нито дума повече, отвори вратата на купето и излезе.
Тръгна бавно по кея, гледаше огромните товарни кораби, които скоро щяха да отплават за далечни земи. Продължи да върви, докато не стигна до изхода от доковете, откъдето побягна към града. Когато стигна портала на училището, той вече беше отворен и часовникът над главния вход всеки момент щеше да удари осем.