Във вторник Хари се нареди на дългата опашка пред гишето. Устата му се напълни със слюнка, докато гледаше спретнато подредените шоколади, карамели, желирани бонбони, бонбони с ликьор и последната мода — пържени картофени резенчета „Смитс“. Беше мислил дали да не си купи един пакет, но след неотдавнашното си запознанство с мистър Уилкинс Микоубър вече нямаше съмнения относно ценността на шестте пенса.
Докато гледаше влюбено съкровищата на емпориума, чу гласа на Джайлс и забеляза, че той е няколко момчета пред него в опашката. Тъкмо се канеше да извика приятеля си, когато видя как Джайлс взема блокче шоколад от лавицата и го пъха в джоба на панталона си. След няколко секунди към него се присъедини пакетче дъвки. Когато редът му дойде, Джайлс постави на тезгяха кутия „Ликарис Асорти“, втори вид, и пликче чипс, първи вид, и бюфетчията мистър Суивалс ги записа грижливо в тефтера си на името на Барингтън. Другите две неща останаха в джоба на Джайлс, без да бъдат описани.
Хари бе ужасен и преди Джайлс да се обърне, успя да се измъкне от бюфета, тъй като не искаше приятелят му да го забележи. Бавно закрачи из вътрешния двор, като се мъчеше да проумее защо му е на Джайлс да краде каквото и да било при положение, че определено нямаше проблем да плати. Предположи, че има някакво обяснение, макар че не можеше да си представи какво би могло да е.
Качи се в кабинета преди започването на часа за самоподготовка и намери отмъкнатия шоколад на бюрото си, а Дийкинс вече се бе заел с бонбоните си. Трудно му беше да се съсредоточи върху причините за Индустриалната революция, докато се мъчеше да реши какво да предприеме във връзка с откритието си — ако изобщо предприемеше нещо.
След подготовката взе решение. Остави неотворения шоколад в горното чекмедже на бюрото си — смяташе да го върне в бюфета в четвъртък, без да каже на Джайлс.
Тази нощ не успя да спи и след закуска отведе Дийкинс настрана и му обясни защо не е успял да му даде подарък за рождения ден. Дийкинс не успя да скрие изненадата си.
— Татко ми има същия проблем в магазина си — каза той. — Хората непрекъснато отмъкват дребни стоки. „Дейли Мейл“ обвинява за това Депресията.
— Не мисля, че семейството на Джайлс е засегнато особено тежко от Депресията — отбеляза Хари.
Дийкинс кимна замислено.
— Може би е най-добре да кажеш на Фроб?
— Да наковладя най-добрия си приятел? — отвърна Хари. — Никога.
— Но ако го хванат, може да го изключат — каза Дийкинс. — Най-малкото можеш да го предупредиш, че си открил какво прави.
— Ще си помисля — каза Хари. — Междувременно смятам да връщам в бюфета всичко, което ми дава Джайлс, без той да научава.
Дийкинс се наведе към него.
— Можеш ли да върнеш и моите? — прошепна той. — Аз не ходя в бюфета, така че не зная какво да правя.
Хари се съгласи и отиде на два пъти до бюфета, за да върне нежеланите подаръци на Джайлс по лавиците. Беше стигнал до заключението, че Дийкинс е прав и че ще трябва да се изправи пред приятеля си, преди да го хванат, но реши да отложи до края на срока.
— Добър удар, Барингтън — каза мистър Фробишър, когато топката премина очертанията. Около игрището се чуха аплодисменти. — Помнете ми думата, директоре, Барингтън ще играе за Итън срещу Хароу в „Лордс“.
— Не и ако Джайлс има нещо общо с това — прошепна Хари на Дийкинс.
— Какво ще правиш през лятната ваканция, Хари? — попита Дийкинс, който сякаш не забелязваше какво става около него.
— Нямам планове да ходя до Тоскана тази година, ако това питаш — ухилено отвърна Хари.
— Не мисля, че и на Джайлс му се ходи особено — рече Дийкинс. — В края на краищата италианците нищо не разбират от крикет.
— Е, не бих имал нищо против да си сменим местата с него — каза Хари. — Нямам нищо против, че Микеланджело, Да Винчи и Караваджо никога не са били запознавани с тънкостите на боулинга, да не говорим за цялата онази паста, която очаква да бъде излапана.
— И къде ще ходиш? — попита Дийкинс.
— Една седмица на Западната Ривиера — наперено отвърна Хари. — Обикновено върхът е големият вълнолом на Уестън сюпър Меър, следван от рибата и пържените картофки в кафене „Ковчезите“. Идва ли ти се?