— Ако наистина е така, Клифтън — и аз искам да ти вярвам — ще се явиш отново след репетицията с хора с пълно обяснение как си се сдобил с неща от бюфета, които със сигурност не си платил. Ако не остана удовлетворен, и двамата ще отидем при директора. И да ти кажа, не се съмнявам какво ще е решението му.
Хари излезе от кабинета. Прилоша му. Върна се в класната стая с надеждата, че Джайлс няма да е там. Когато отвори вратата, първото, което видя, бе поредното шоколадово блокче на бюрото си.
Джайлс вдигна очи към него, видя пребледнялото му лице и попита:
— Лошо ли ти е?
Хари не отговори. Прибра шоколада в чекмеджето и тръгна на репетиция, без да каже нито дума. Джайлс се обърна към Дийкинс и попита небрежно:
— Какво му става?
Дийкинс продължи да пише, сякаш не го е чул.
— Не ме ли чу, глухар? — каза Джайлс. — Защо Хари е така оклюмал?
— Беше при Фроб.
— Защо?
— Нямам представа — каза Дийкинс, без да спира да пише.
Джайлс стана, отиде при него и го хвана за ухото.
— Какво е станало?
Дийкинс пусна писалката, побутна нервно очилата си нагоре и въздъхна:
— Хари си има неприятности.
— Какви неприятности? — попита Джайлс и изви ухото му.
— Може да го изключат — изхленчи Дийкинс.
Джайлс пусна ухото му и избухна в смях.
— Да изключат Хари? По-скоро ще разпопят папата.
Забеляза капчиците пот, избили по челото на Дийкинс, и попита по-тихо:
— За какво?
— Фроб мисли, че краде от бюфета — каза Дийкинс.
Ако беше вдигнал очи, щеше да види как лицето на Джайлс побелява като платно. След малко чу как вратата се затваря. Дийкинс взе писалката си и се опита да се съсредоточи, но за първи път през живота си не успя да довърши самоподготовката си.
Когато излезе от репетицията, Хари видя Фишър — беше се облегнал на стената и се хилеше доволно. Разбра кой го е наклеветил, но не каза нищо. Тръгна по коридора, сякаш нямаше никакви грижи, макар да се чувстваше като палач, издигащ бесилка — знаеше, че ако не издаде най-близкия си приятел, ще екзекутират него. Поколеба се и почука на вратата на Фробишър.
Отговорът „Влез“ прозвуча много по-меко в сравнение с предишния път, но когато влезе в кабинета, Хари беше посрещнат от същия неумолим поглед. Сведе глава.
— Дължа ти искрени извинения, Клифтън — каза Фробишър и стана. — Разбрах, че не си виновен.
Сърцето на Хари продължаваше да бие бясно, но този път тревогата му беше за Джайлс.
— Благодаря, сър — каза той, без да вдига глава. Искаше му се да засипе Фроб с безброй въпроси, но знаеше, че всички те ще останат без отговор.
Мистър Фробишър заобиколи бюрото и му стисна ръката — нещо, което не бе правил никога.
— По-добре побързай, Клифтън, ако не искаш да пропуснеш вечерята.
Хари излезе от кабинета и бавно тръгна към мензата. Фишър стоеше до вратата и май беше изненадан. Хари мина покрай него и зае мястото си в края на скамейката до Дийкинс. Мястото срещу него беше празно.
8.
Джайлс не се появи за вечеря, не дойде и в спалното. Хари си помисли, че ако „Сейнт Бийд“ не бяха изгубили годишния си мач срещу „Ейвънхърст“ с трийсет и една точки, малко момчета и дори учители щяха да забележат отсъствието му.
Но пък това беше важен мач, така че всички си имаха мнение защо най-добрият батсман на училището не е излязъл на игрището. Особено Фишър, който разказваше на всеки, готов да го изслуша, че са наказали погрешния човек.
Хари не очакваше с нетърпение ваканцията — не само защото се питаше дали ще види отново Джайлс, но и защото това означаваше завръщане на Стил Хаус Лейн 27, където отново трябваше да дели стаята с вуйчо си Стан, който напоследък почти всяка вечер се прибираше пиян.
След като вечер преговаряше уроците си, Хари си лягаше — обикновено към десет. Бързо заспиваше, но по някое време след полунощ го будеше вуйчо му, често толкова пиян, че не можеше да си намери леглото. Звукът от опитите на Стан да улучи нощното гърне беше нещо, което щеше да остане запечатано в ума на Хари до края на живота му.
След като Стан се строполяваше в леглото (рядко си правеше труда да се съблече), Хари се опитваше отново да заспи, но час по час се будеше от пиянското хъркане. Направо копнееше да се върне в „Сейнт Бийд“ и да дели общо спално с още двайсет и девет момчета.
Все още се надяваше, че вуйчо му ще прояви непредпазливост и ще издаде още подробности около смъртта на баща му, но през повечето време Стан не бе в състояние да отговаря и на най-простите въпроси. В един от редките случаи, когато беше достатъчно трезвен, за да говори, каза на Хари да му се разкара от главата и го предупреди, че ако повдигне отново този въпрос, ще яде пердах.