Когато бях на седем, за всеки разбиращ поне мъничко от футбол беше ясно, че никога няма да вляза в училищния отбор, та какво остава да стана капитан на „Бристол Сити“. Точно тогава обаче открих, че Бог ме е дарил с друг мъничък дар, който нямаше нищо общо с краката ми.
Отначало не забелязвах, че всички, които седяха близко до мен в църквата в неделя сутрин, спираха да пеят всеки път, когато си отварях устата. Изобщо не бих обърнал внимание, ако мама не ми бе подхвърлила, че няма да е зле да постъпя в хора. Изсмях се презрително — в края на краищата всички знаят, че хорът е само за момичета и мамини синчета. Щях да отхвърля идеята на момента, ако преподобният Уотс не ми бе казал, че хористите получават по едно пени на погребение и два пенса на сватба. Това бе първият ми сблъсък със сребролюбието. Но дори след като с неохота се съгласих да мина на прослушване, дяволът реши да постави пречка по пътя ми в образа на мис Елинор Мънди.
Никога нямаше да срещна мис Мънди, ако не беше ръководителка на хора на „Рождество Христово“. Макар да бе висока само метър и шейсет и да изглеждаше толкова крехка, все едно някой по-силен порив на вятъра може да я отнесе, никой и не помисляше да се майтапи с нея. Имам чувството, че дори дяволът би се уплашил от мис Мънди, защото преподобният Уотс определено се плашеше.
Съгласих се да мина на прослушване, но едва след като мама ми даде в аванс джобните за един месец. На следващата неделя застанах в редицата с няколко други момчета и зачаках да ме извикат.
— Винаги ще идвате навреме за репетиции — заяви мис Мънди, като ме пронизваше с очи. Отвърнах дръзко на погледа й. — Няма да говорите, освен ако не ви заговорят. — Някак успях да запазя мълчание. — И по време на служба ще бъдете напълно съсредоточени. — Кимнах неохотно. И после, Бог да я благослови, тя ми осигури вратичка за измъкване. — И най-важното — заяви тя и постави ръце на кръста си, — след три месеца ще очаквам от вас да минете изпит по четене и писане, за да съм сигурна, че можете да се справите с нов химн или непознат псалм.
Бях доволен, че съм пропаднал още на първото изпитание. Но както щях да открия, мис Елинор Е. Мънди не се отказваше толкова лесно.
— Какво си избрал да изпееш, дете? — попита ме тя, когато дойде моят ред.
— Нищо — отвърнах.
Тя отвори сборник химни, подаде ми го и седна зад пианото. Усмихнах се при мисълта, че може би няма да закъснея за второто полувреме на неделния мач. Тя засвири позната мелодия и когато видях заканителния поглед на майка ми от първата редица скамейки, реших, че е по-добре да им играя по свирката, та мама да е доволна.
— „Всичко красиво и ярко, всичко голямо и малко, всичко мъдро и красиво…“ — Усмивката цъфна на лицето на мис Мънди много преди да стигна до „Бог сътвори милостиво“.
— Как се казваш, дете? — попита тя.
— Хари Клифтън, мис.
— Хари Клифтън, ще идваш на репетиции всеки понеделник, сряда и петък, точно в шест — каза тя и се обърна към момчето зад мен. — Следващият!
Обещах на мама, че ще отида навреме за първата репетиция, макар да знаех, че тя ще е и последната, тъй като мис Мънди скоро щеше да разбере, че не мога да чета и да пиша. И наистина щеше да е последната, ако за всички не бе очевидно, че гласът ми е от съвсем друга класа в сравнение с гласовете на останалите момчета от хора. Веднага щом отварях уста, всички в църквата млъкваха и ме гледаха с възхищение и дори благоговение — така, както исках да ме гледат на футболното игрище. Мис Мънди се преструваше, че не забелязва.
След като ни пусна, не се прибрах у дома, а изминах тичешком пътя до пристанището, за да питам мистър Тар как да се справя с проблема за четенето и писането. Изслушах внимателно съвета на стареца и на следващия ден се върнах в училище и седнах на мястото си в класа на мистър Хол комби. Директорът не успя да скрие изненадата си, когато ме видя на предния чин, и се изненада още повече, че много внимавам в урока.
Мистър Холкомби започна да ме учи на азбуката и след няколко дни вече можех да изписвам всичките букви, макар и невинаги в правилния ред. Мама би ми помогнала у дома следобед, но подобно на останалите в семейството, тя също беше неграмотна.
Вуйчо Стан едва успяваше да надраска подписа си и макар че правеше разлика между „Уилс Стар“ и „Уайлд Удбайнс“, съм сигурен, че не можеше да прочете надписите върху пакетите цигари. Въпреки безполезното му мърморене изписвах азбуката върху всяко парче хартия, което ми попадаше. Вуйчо Стан сякаш не забелязваше, че оръфаният вестник в клозета винаги е покрит с букви.