Ако погледнеше надолу, Стан щеше да види как момчето изговаря беззвучно всяка негова дума, но днес Хари се изненада, когато вуйчо му добави изречение, което не бе казвал никога досега.
— И татко ти щеше да е още жив, ако началството ме беше послушало.
Хари веднага наостри уши. Смъртта на баща му винаги бе тема, на която се говореше шепнешком и с недомлъвки. Вуйчо Стан обаче си затвори устата, сякаш си беше дал сметка, че прекалено се е разприказвал. Може би следващата седмица, помисли си Хари, докато се мъчеше да не изостава и да върви в крачка, сякаш бяха войници на плаца.
— С кой играем този следобед? — попита Стан, с което се върна в познатия сценарий.
— С „Чарлтън Атлетик“ — отвърна Хари.
— Сбирщина дърти смотаняци — отбеляза Стан.
— Но ни напердашиха миналия сезон — напомни Хари на вуйчо си.
— Чист късмет, ако питаш мен — каза Стан и повече не си отвори устата.
Стигнаха входа на доковете и Стан се отметна, преди да тръгне към сектора, на който работеше с група други докери — никой не можеше да си позволи да закъснее и една минута. Безработицата беше висока и много млади мъже стояха на портала в очакване да заемат местата им.
Хари не последва вуйчо си — знаеше, че мистър Хаскинс ще го зашлеви по ухото, ако го хване да се мотае под навесите, а вуйчо му ще го изрита в задника, че е раздразнил бригадира. Затова предпочете да тръгне в обратната посока.
Първата му спирка всяка събота сутрин беше при Стария Джак Тар, който живееше в железопътния вагон в другия край на корабостроителницата. Никога не разказваше на вуйчо си за редовните си визити, защото той го бе предупредил да избягва стареца на всяка цена.
„Сигурно не се е къпал от години“ — бе отбелязал Стан, който се къпеше веднъж на тримесечие, при това едва когато майката на Хари започваше да се оплаква от вонята.
Любопитството обаче отдавна бе надделяло и една сутрин Хари се промъкна на четири крака до вагона, надигна се предпазливо и надникна през прозореца. Старецът се беше настанил в първа класа и четеше книга.
Стария Джак се обърна към него и каза:
— Влизай, момко.
Хари побягна и не спря чак до вкъщи.
Следващата събота отново изпълзя до вагона и надникна. Стария Джак сякаш беше задрямал, но после Хари го чу да казва:
— Защо не влезеш, момчето ми? Няма да те ухапя.
Хари натисна тежката месингова дръжка и предпазливо отвори вратата на вагона, но не влезе, а продължи да се взира в настанилия се в купето мъж. Трудно беше да каже колко е стар, защото лицето му беше скрито от добре поддържана бяла брада, която го караше да прилича на моряка от пакет „Плейърс Плийз“. Гледаше го обаче с топлота, каквато никога не се бе появявала в очите на вуйчо Стан.
— Вие ли сте Стария Джак Тар? — осмели се да попита Хари.
— Така ме наричат — отвърна старецът.
— И тук ли живеете? — попита Хари. Погледът му пробяга из купето и се спря върху старите вестници, натрупани на висока купчина на отсрещната седалка.
— Да — отвърна Стария Джак Тар. — Това е домът ми през последните двайсет години. Защо не влезеш и не седнеш, младежо?
Хари се замисли за момент върху предложението му, после скочи долу и отново побягна.
На следващата събота влезе, но ръката му остана върху дръжката и беше готов да си плюе на петите, ако старецът шавне. Взираха се един в друг известно време, след което Стария Джак попита:
— Как се казваш?
— Хари.
— В кое училище ходиш?
— Не ходя на училище.
— И как смяташ да се оправяш в живота, млади човече?
— Ще работя при вуйчо на доковете — отвърна Хари.
— И защо искаш да правиш това? — поинтересува се старецът.
— Че защо не? — настръхна Хари. — Да не мислите, че не ме бива?
— Напротив, много те бива — отвърна Стария Джак. — Когато бях на твоите години, исках да постъпя в армията и никакви увещания на стареца ми не можеха да ме разубедят.