— Но няма ли да попадне сред наконтени и умни момчета?
— Съмнявам се, че в „Сейнт Бийд“ са много децата, които са по-умни от Хари — рече мистър Холкомби. — Той е най-интелигентното момче, на което съм преподавал. Макар от време на време да се случва някое наше момче да влезе в Бристолската гимназия, досега на никой от учениците ни не е предлаган шанс да постъпи в „Сейнт Бийд“.
— Има и още нещо, което трябва да знаете, преди да решите — каза преподобният Уотс и Мейзи го изгледа още по-тревожно. — Хари ще трябва да напусне дома по време на срока, защото „Сейнт Бийд“ е интернат.
— А, не, дума да не става — заяви Мейзи. — Не мога да си го позволя.
— Това не би трябвало да е проблем — каза мис Мънди. — Щом на Хари му предлагат стипендия, училището не само ще поеме таксите, но и ще му отпуска по десет паунда на срок.
— Но това не е ли от онези училища, където бащите носят костюми с вратовръзки, а майките не работят? — попита Мейзи.
— Още по-лошо — опита се да разведри обстановката мис Мънди. — Учителите носят дълги черни роби и квадратни шапки.
— И все пак — включи се и преподобният Уотс, — поне Хари вече няма да опитва каиша. В „Сейнт Бийд“ са много по-изтънчени. Бият момчетата с пръчки.
Само Мейзи не се разсмя.
— Но защо ще поиска да ни напуска? — попита тя. — Харесва училището и едва ли би се отказал от мястото на солист в хора на „Рождество Христово“.
— Трябва да призная, че за мен загубата ще е още по-голяма, отколкото за него — рече мис Мънди. — Но пък съм сигурна, че Господ не би искал да заставам на пътя на такова надарено дете заради себичните си желания — добави тихо.
— Дори аз да се съглася — изигра последния си коз Мейзи, — това не означава, че и Хари ще каже „да“.
— Миналата седмица говорих с момчето — призна мистър Холкомби. — Той, разбира се, се стресна, но доколкото си спомням, точните му думи бяха: „Бих искал да опитам, сър, но само ако мислите, че съм достатъчно добър“. Но — добави той, преди Мейзи да успее да отвори уста, — ясно даде да се разбере, че ще обмисли предложението единствено ако вие сте съгласна.
Хари беше едновременно ужасен и развълнуван от мисълта за предстоящия приемен изпит. Безпокойството, че може да се провали и да разочарова толкова много хора, бе толкова силно, колкото и тревогата му, че току-виж успее и ще трябва да замине.
През следващия срок не пропусна нито един урок в „Мериууд“, а когато вечер се връщаше, се качваше право в спалнята, която деляха с вуйчо Стан. Там на светлината на свещ учеше до часове, за чието съществуване преди не бе и подозирал. Понякога майка му го намираше заспал на пода сред купища отворени учебници.
Хари продължаваше да посещава всяка събота сутрин Стария Джак, който като че ли знаеше много за „Сейнт Бийд“ и продължаваше да го учи на толкова много други неща, сякаш знаеше докъде е стигнал мистър Холкомби с преподаването си.
За отвращение на вуйчо Стан събота следобед Хари вече не ходеше с него на „Аштън Гейт“ да гледат „Бристол Сити“, а се връщаше в „Мериууд“, където мистър Холкомби му преподаваше извънредно. Щяха да минат години, преди Хари да разбере, че мистър Холкомби също се беше отказал от редовните си посещения на мачовете на „Робинс“, за да го учи.
С приближаването на изпита Хари започна да се плаши още повече от провала, отколкото от възможността да успее.
Когато денят дойде, мистър Холкомби изпрати най-добрия си ученик до Колстън Хол, където щеше да се проведе двучасовият изпит. Остави Хари пред входа на сградата с думите: „Не забравяй да прочетеш всеки въпрос два пъти, преди да посегнеш към писалката“ — съвет, който беше повтарял сто пъти през последната седмица. Хари се усмихна нервно и стисна ръката на мистър Холкомби, сякаш бяха стари приятели.
Влезе в изпитната зала и се озова сред шейсетина други момчета, които се бяха събрали на групички и си бъбреха. Ясно се виждаше, че много от тях вече се познават, докато самият Хари не познаваше никого. Въпреки това едно-две от момчетата млъкнаха и го погледнаха, докато вървеше към предната част на залата и се мъчеше да изглежда уверен.
— Абът, Барингтън, Дийкинс, Кабът, Клифтън, Фрай…
Хари зае мястото си на първата редица и малко преди часовникът да удари десет, няколко учители с дълги черни тоги и академични шапчици влязоха и поставиха листата с въпросите пред всеки кандидат.