— Заповядайте другарю секретар, седнете!
— Бързам, дойдох да ти съобщя решението на Секретариата на Централния комитет на партията, че си освободен от работа.
— Как така изведнъж? — подех аз.
— Лесно. Търси си работа!
Обърна се и излезе, като тръшна силно вратата след себе си. Бях като ударен от гръм. Сякаш някой беше бръкнал с мръсна ръка в душата ми. Дълго време седях сам. Не можех повече. Трябваше да споделя с някого случилото се, за да ми олекне. Съпругата ми вече не беше на работа в завода. Затова отворих съседната врата. Там беше Кирил Нешков — технически секретар на Комитета, честен и трудолюбив човек.
— Чичо Киро, — така му казвах, защото беше 15 години по-възрастен от мен, — разбра ли какво стана?
Той мълчешком сви рамене. Явно всичко беше чул и разбрал.
— И аз съм „стрелян заек“, но, както се постъпва с теб, на нищо не прилича.
— Прилича, не прилича, факт е.
След кратка пауза, чичо Киро отново поде темата:
— Сега какво ще правиш?
— Първо, трябва да запазя спокойствие. Още повече, че отдавна искам да премина на преподавателска работа. Знаеш, че преди три месеца се явих на конкурс и го спечелих. Второ, трябва да организираме заводска конференция. Тя ме е избрала, тя единствена може да ме освободи. Трето, да отида в Икономическия институт и премина на работа от хоноруван в редовен асистент.
— Ами, ако не те освободят на конференцията? Познавам хората от завода, те ценят и уважават. Кой знае кого ще доведат? Те няма да се съгласят.
— Хайде да се заемем за работа. Все едно, че нищо не се е случило — казах аз.
След няколко дни бях в София. Имах семинарни занятия със студентите. Като приключих с тях, реших да отида да разгледам ЦУМ (Централен универсален магазин). Отдавна не бях влизал в него. Нямах бърза работа в завода, пък и трудно ми беше да гледам хората. Като преминах през градината зад мавзолея, излязох от източната страна на Българската народна банка. Пред мен бе Партийният дом. Застанах. Една мисъл мина през съзнанието ми: „защо не вляза и питам кои са мотивите за моето освобождаване“. Но, кого да питам? Ще поискам да ме приеме Борис Велчев — той беше секретар на Централния комитет на партията по организационните въпроси. Влязох в сградата откъм ул. „Знеполе“. Представих се на офицера на Пропуски и помолих за среща с Борис Велчев. Оказа се, че в момента е свободен и може да ме приеме. Отначало започнах разказа си смутено и припряно. Окопитих се. Заговорих спокойно. Помолих да ми каже, защо ме освобождават, тъй като нито Димитров, нито някой друг в Перник ми беше обяснил това. Той ме слушаше внимателно и нещо стенографираше. Изведнъж ме прекъсна и попита:
— Сега какво смяташ да правиш?
— Имам работа, ще стана редовен асистент във ВИИ „К. Маркс“. Отдавна желая това. Досега не ме пускаха от Градския комитет на партията.
— Няма решение за твоето освобождаване. Димитров неправилно те е информирал.
Изпаднах в недоумение. Как може да се злоупотребява така с висш партиен орган! И продължих:
— Независимо от това, желая да напусна. След една седмица е заводската конференция и ще ме освободят от работа.
Той замълча, не взе отношение. Попита:
— На теб Димитров помагаше ли ти? Вашият завод е най-големия в България.
— Не. Идваше в завода, срещаше се с директора и някои инженери. Правиха някакви рационализации, но при мен не е идвал и не ми е помагал. Преди него, както знаете, първи секретар на окръга беше Стоян Гюров. Той много често ми се обаждаше по телефона, идваше и в завода и се интересуваше как върви работата, имам ли проблеми. Помагаше ми какво и как да направя. А с Ал. Димитров преди няколко дни за първи път се видяхме лице в лице.
— Отиди си в завода!
Тръгнах си. Не бях разбрал смисъла на последното изречение. Вървейки по коридора и по стълбите, като че ли имах криле. Казах истината. Олекна ми. Радвах се, че от първи май отивам в Института като редовен асистент. Този разговор споделих със съпругата си, която в момента работеше в София. Тя одобри постъпката ми и пожела успешна работа в Института.
Запазих в тайна проведената среща с Борис Велчев. Споделих за нея само с чичо Киро и двама приятели. След седмица се проведе извънреден пленум на Окръжния комитет на партията. Ал. Димитров беше освободен като първи секретар и на мястото му беше избран Андрей Михайлов. Същият ден се обади по телефона Стефан Крумов — секретар на Окръжния комитет по стопанските въпроси, и ми възложи незабавно да събера партийните секретари и заводския партиен комитет. Не каза защо. Пред тях той съобщи решението за освобождаването на един и избора на друг първи секретар на окръга. Погледна ме и каза: