Новите задачи ме погълнаха изцяло. Съкратих августовската си отпуска наполовина. Сравнително бързо се адаптирах към новата обстановка и новите задачи. Установиха се добри взаимоотношения с колегите от комитета и градския актив. Работата тръгна нормално. Не закъсняха обаче отново някои проблеми в стила и методите на работа. А. Михайлов беше свикнал всичко, което ставаше в града, да му се докладва в най-големи подробности. Дейността ми в завода ме научи на самостоятелност при вземането на решения и, разбира се, на поемане на отговорност за тяхната ефективност. Борис Богданов — секретар по стопанските въпроси, си взе дългосрочен отпуск за приключване на висшето си задочно икономическо обучение. Цялата тежест за работата се стовари върху мен, дори воденето на ежеседмичните заседания на бюрото. Стараех се всичко да бъде в ред. Веднъж, два пъти пред колеги А. Михайлов беше подметнал: „нашето секретарче мисли, че комитета му е завода и може сам да я кара“. Опитах да се изгладят отношенията ни, но той все търсеше грешки в работата ми. Омръзнаха ми неговите забележки и опекунство. Обичаше да действа „из засада“.
Появи се критична статия за завод „Ленин“ в окръжния в. „Димитровско знаме“. Един от авторите беше Стефан Вучков. Срещнах го и му казах: „как можа да се подпишеш под този парцал?“ Ставаше дума за статията. Той обясни, че без да е чел статията, са го подписали от редакцията. Позвънил на главния редактор на вестника и помолил да се свали неговият подпис, тъй като аз не я одобрявам. Веднага журналистите се оплакали на първия секретар. Той, вместо да ме извика и да се изясни въпросът, на първото заседание на бюрото на комитета постави извънредна точка и предложи да бъда наказан с „мъмрене“, за това, че в „някой си завод“ съм нарекъл окръжния вестник „парцал“. Нервно станах и предложих той да бъде наказан с „порицание“ за лъжа, тъй като в никакъв завод не съм казвал това, а пред неговия помощник — Стефан Вучков. Сами разбирате какво се получи. Бюрото не наказа никого, но мисълта за бързо напускане не ме изостави. В това отношение определена роля изиграха един забележителен човек — д-р Мирчо Найденов, и съпругата ми. В края на септември 1963 г. А. Михайлов предложи, по моя молба, и пленумът на градския комитет ме освободи от длъжността секретар.
Мнозина колеги негодуваха, защо правя това, тъй като в Перник съм имал блестяща перспектива. Отговарях им лаконично: „Всеки човек е свободен сам да определя съдбата си и сам да се справя с нея“. Избрах друг път, друго поприще за моето по-нататъшно развитие.
Практическият опит, който натрупах в Перник, ме научи на много неща. Преди да продължа по-нататък жизнения си път, трябваше да се огледам и да осмисля натрупания опит. А това можеше да стане най-добре чрез знанието, чрез увеличаване имуществото в склада на моя умствен и духовен живот.
Дойде време да осъществя следващата си мечта — да се заема с научно-преподавателска работа. Съзнавах, че поемам голям риск в живота си. Рискът прави живота по-интересен.
Този риск беше по моя воля и по мое желание.
В търсене на нови стопански решения
Всеки човек, за да влезе активно в живота, трябва да има ново разбиране за събитията, процесите и явленията. Новото разбиране може да се постигне с повече знания. Знанието е силата, която помага на човек да се бори за преодоляване на препятствията по пътя напред и нагоре. В това отношение плодотворни за моето по-нататъшно развитие се оказаха тридесетте ми години.
От първи октомври 1963 г. станах редовен асистент във ВИИ „Карл Маркс“. Вече имах опита от две и половина години водене на семинари като хоноруван асистент. Един семестър четох лекции по специалността „Планиране и баланс на народното стопанство“ с вечерно обучение. Сега, като редовен асистент, имах достатъчно време да задълбоча и разширя обхвата на материята, за да направя по-интересен и привлекателен всеки семинар, всяка лекция. За кратко време постигнах това и до края на преподавателската си дейност не съм преставал да обогатявам, от научна и практическа гледна точка, лекциите си.
Колегите от катедрата ме посрещнаха радушно. Катедреният съвет ми възложи да чета лекции пред студентите от вечерното обучение, да водя семинарите по специалността на студентите-плановици, и упражненията по „Баланс на народното стопанство“. Имах седмично 14 часа занятия. Това беше нормалната натовареност за асистент. Ежедневието ми навлезе в своя ритъм. Чувствах, че се увеличават знанията ми по професията. За това главно ми помогна и изслушването на целия курс лекции на академик Евгени Матеев по „Баланс на народното стопанство“ и на проф. Тодор Ангелов по „Основи на планирането на народното стопанство“.