В началото на 1964 г. с мен се случи събитие, което коренно промени по-нататъшното ми развитие като човек, научен работник и професионалист-плановик. Беше 13 февруари. Пристигнах в катедрата от Перник в 7:50 ч. Седнах край масата. Извадих бележките си и започнах да се концентрирам за предстоящите 4 часа семинарни занятия. Телефонът позвъня. Вдигнах слушалката. Човек с непознат глас търсеше мен.
— Аз съм, моля кажете!
— Казвам се Атанас Белински, помощник съм на Тодор Живков по икономическите въпроси в Централния комитет на партията. Може ли да дойдеш при мен?
— Имам занятия със студентите от 9 часа.
— Ако тръгнеш веднага, до тогава ще приключим разговора и ще се върнеш.
Изпаднах в недоумение, За какво ли ме търси такава личност? Написах бележка на колегите, ако закъснея, да предупредят студентите да ме чакат. От „Стефан Караджа“ № 15, където тогава се помещаваше нашата катедра, до Партийния дом отидох за 5–6 минути. Офицерът от служба „Пропуски“ ме насочи към втория етаж. Намерих кабинета на Белински. Вратата беше отворена. Докато се представя, той ме покани да седна. При него имаше още едно непознато лице, мъж в зряла възраст, с прошарена коса и кръгло лице. Белински направо започна:
— Търсим помощник на председателя на Министерския съвет Тодор Живков. Имаме шест кандидати. Вие сте в списъка.
— Аз не съм кандидатствал. Току що дойдох в института. Обичам научно-педагогическата работа и това желая да работя.
— Кой ще ти попречи. Ще продължиш да работиш и в института.
— Не съм добре и със здравето. През септември миналата година имах кръвоизлив на дванадесетопръстника. Не съм подготвен достатъчно да заема такава отговорна работа.
— Ще се научиш. Завършил си с отличен успех. Имаш практически опит в завод. Сега си асистент по планиране. Получихме хубави отзиви за досегашната ти работа. Тъкмо такъв човек ни трябва. Тук ще работиш главно с една работна група при председателя на Министерския съвет по новата система на планиране и ръководство на народното стопанство. Ето това е ръководителят на групата — Гриша Филипов, зам.-председател на плановия комитет. Запознайте се.
— Белински, щом другар не желае, остави, намерим друг — каза с лек руски акцент Гриша Филипов.
— Отивай си на занятия, се обърна към мен Белински, и след обяд към 16 ч. ми се обади.
Тръгнах си. Бях зашеметен. Дори не казах довиждане. В катедрата колегите ме чакаха. Разказах им за случилото се. Съгласно уговорката в 16 ч. се обадих по телефона на Белински. Предложи ми да отида при него. Влязох в кабинета му. Отново, както сутринта, беше с димяща цигара в уста. Прелистваше някакви зелени папки и мълчеше. Помолих за разрешение и аз да запаля цигара. След няколко минути ми подаде една от папките и рече:
— Ето ти заповед за назначаване. Докладвах на Тодор Живков. Той каза, че такъв човек ни трябва и подписа. След една седмица ще те извика. Сега отиваш при доктора, той е в течение на въпроса.
— Защо да ходя при доктор, не съм чак толкова болен?
— Не знаеш ли на кого казваме „доктора“? Това е д-р Никола Манолов — главният секретар на Министерския съвет.
Взех купчината папки и излязох. Прекосих „Дондуков“ и намерих служебния вход на Министерския съвет. Офицерът на пропуски ме изпрати до асансьора и натисна бутона за третия етаж. Главният секретар ме посрещна любезно. Седнах край малката кръгла маса до бюрото му. Почерпи ме с кафе. Обширна беше темата на разговора ни. С наблюдателното си око д-р Манолов забеляза в мен безпокойство и запита:
— Какво те смущава?
— Много неща. Моля Ви, направете необходимото в заповедта да се добави текст, че мога да запазя правото си като асистент в института.
— Не е нужен такъв текст, но щом те смущава, ще го допълня и ще помоля заповедта да се преподпише.
Още същия ден ме настаниха в кабинет 256 в средното крило на сградата. Оставих папките, които носех, и се отправих към Централна гара, София.
Пристигнах в Перник. Прибрах се у дома мълчалив и смутен. Съпругата ми няколко пъти ме попита какво се е случило? Дълго мълчах. Помолих я да седне до мен, извадих от джоба си заповедта и я подадох.