С особен интерес читателят ще прочете „Неспокойни години“ и „Послеслова“ на книгата, написан под формата на въпроси и отговори. Задълбоченият анализ на икономическите процеси и явления, протекли през последното десетилетие, и решенията, които биха могли да бъдат дадени по тях, превръща четивото в една стратегия за развитие на страната през следващите десетилетия. Научният поглед, зрелостта на опита и мъдростта на годините намират в тази част своята завършена форма на икономическата проза.
Убеден съм, че книгата — разказ на проф. Станиш Бонев ще се възприеме като един повик (поне аз така я почувствах) да не забравяме времето на вчерашното ни Отечество и да не захвърляме хората от вчерашния ден, които са вперили ум и енергия за доброто на това Отечество. Ако поуките от един човешки живот послужат за зрялост, мъдрост и отговорност, то книгата ще е изпълнила своето предназначение не само за сегашните, но и за идващите поколения.
Проф. д-р Делчо Порязов
Роден край
Роден дом
Родният ми край е Трънско — западната част на България. Родното ми село е Пенкьовци. То се намира в най-южната част на околията. На изток граничи с Дивля — Радомирско, на юг — с Трекляно, Кюстендилско, а на север и запад с Одраница и Докьовци, Трънско. От четирите страни на билата на планините като стражи охраняват селото военни коти. Дядо ми разказваше, че те са поставени още преди Първата световна война. И сега може да се видят, макар че са изоставени и забравени. Селото по територия е голямо. За един ден не може да се обходи. По дължина, по р. Пенкьовска, е около 14–15 км, а на ширина не по-малко от 10 км. То е планинско село. Махалите са накацали по билата на баирите. Почти всички схлупени къщи са боядисани в бяло — да се виждат от далече.
Нашата махала — Калчовци, е кацнала точно над селото, от северната му страна. Казвам над селото, защото от долу, от централната махала, за да се изкачиш до нашата ти трябва поне един час за ходене пеш, а слизането става за 10—15 мин. В центъра на селото има не повече от 10–11 къщи, четирикласно училище и малка читалищна сграда, единственият строеж след девети септември 1944 г. Църквата „Св. Петка“ е в западната част на селото. Дядо ми разказваше нейната история. Строена още през турско робство и заровена със земя, само кръстът се е виждал. След Освобождението я разкрили и започнала да се пълни с хора.
Селото по население беше голямо — около 2 хил. човека — до края на Втората световна война. На село съм учил в три отделения (класове). Учителка ми беше Евгения — попадията. Добра учителка. Спомням си, в първо отделение бях 52 номер по азбучен ред. След мен бяха две деца близначки — Цеца и Цветанка, от махалата Бошковци, и едно момче на име Юри — от долната махала. В селото имаше и прогимназия, до църквата, в горната махала. В нея се учеха и деца от двете съседни села. В нашата махала живееха три рода — Никониеви, Стаменови и Ангелови, в стари селски къщи. Не съм изследвал родословното дърво. По разказите на дядо ми Панайот и неговият дядо е роден и отрасъл в това село. Същото се отнася и за рода на майка ми. Така че коренът ми е от Краище, Трънско.
На село живеехме в нищета и патриархално
Казвам в нищета, защото родът Ангелови беше един от най-бедните не само в нашата махала, но и в селото Дядо ми имаше двама братя — Иван и Тоне, една дъщеря и пет сина. Всички синове ставали на 12–13 години строителни работници. Такива оставали до края на живота си. Целият ми род са потомствени строителни работници. Всяка година като прелетните птици тръгват на път! В края на февруари — към строежите в Самоковско и София, а после се настанили в Перник. През ноември потеглят обратно — от строежите към село. Зиме махалата беше пълна с хора — 82 човека. Да се не нарадваш. Особено ние децата. На кофтора (домашна печка) винаги имаше двакилограмов чайник, пълен с греяна ракия. Казваха й „трънски чай“. Изпиеше ли се, наливаше се отново. Плодовата греяна ракия беше неотменим атрибут и на софрата, а тя беше бедна. Лете главната храна бяха черният хляб от ечемик или скроб — рядък качамак. Зиме, особено като се върнеха мъжете от работа, имаше вкусно трънско вариво (свинско със зеле). Като свърши това ядене, заместваше го крушовата вода с чеснов лук. Защо? Защото земята, която имахме, беше достатъчно, но камениста и бедна на добиви. На камениста почва дори трева не расте. Добивите от ечемик бяха около 100 кг, пшеницата, която рядко се сееше, даваше по 110–120 кг от декар. Около 2–3 декара се сееха с ръж и толкова — с овес. Наторяването на нивите бе от оборите на двата вола и 18–20 овце. Нямахме градини със зеленчук. Без вода нищо не расте. В махалата вода за пиене се вадеше от бунари с 8–12 м дълбочина. Лете пресъхваха. Вземахме вода от местността „Долината“. Но тя не беше питейна. Ползваше се за животните, а край тях и ние. Тази нищета принуждаваше мъжете да ходят на работа по градовете. Със сръчните си ръце да строят домове на хората.