— Какво има в тази папка?
— Един доклад.
— Какъв е и от кого?
— От моите търговци. Искат нещо да се реши от Министерския съвет.
— Е, какво предлагаш?
— Ето виж го и кажи ти.
— Питам теб, ти си съветник по вътрешнотърговските въпроси.
— Ами ето го, не знам какво да го правя.
Неудобно ми бе от белите му коси да го върна, да си „научи урока“. Взех доклада и отворих последната страница. Предлагаха се четири въпроса за решение. По мое мнение нито един не бе нужно да се решава от правителството. Вдигнах „петолъчката“ и позвъних на Пеко Таков, тогава министър на вътрешната търговия. Обясних му, че въпросите, които предлагат за решаване, са от компетенцията на неговото министерство и на Министерството на леката промишленост. Той предложи веднага да му върна доклада, за да вземе съответни мерки. Обърнах се към бай Цветан, както го наричахме, и му казах да напише писмо до П. Таков, че докладът се връща на разпореждане! Той, станал прав, ме гледаше и тихо рече:
— Ама ти не прочете доклада?
— За какво да го чета, правителството взема отношение по предложения за решения, а не колко страници е докладът и колко хубаво е написан.
Дълго време бай Цветан ме гледаше с уважение и с подобни въпроси, не ме занимаваше. За тази наша среща той бе разказал на някои колеги и те вече мислеха за какво и как да ме занимават.
Добри контакти и взаимно сътрудничество установихме с функционалните и отрасловите министерства и ведомства. Лично министрите Георги Павлов, Атанас Димитров, Вълкан Шопов, Григор Стоичков, Иван Врачев и др. идваха в моя кабинет при оформяне на постановления и разпореждания, засягащи техните ведомства. Това правеха и тогавашните зам.-министри Белчо Белчев, Георги Панков, Славчо Пешев, Пеньо Кирацов, Стоян Жулев и др. Добро бе сътрудничеството с Българската народна банка и лично с нейния председател Кирил Зарев, а след него с Веселин Никифоров. Тези контакти повишаваха ролята на апарата на Министерския съвет, от една страна, и, от друга, допринасяха за качеството на приеманите нормативни актове на правителството.
Постепенно в апарата на Министерския съвет навлезе нова „свежа струя“ от висококвалифицирани млади специалисти с опит и научни интереси. Ето някои от тях: Иван Шпатов — по въпросите на статистиката и качеството на продукцията; Петър Пенев — по вътрешната търговия; Генчо Генов — по животновъдството; Кирил Манов — по икономика на строителството; инж. Иван Димитров — по електрониката; инж. Кирил Аламуров — за столичното стопанство; инж. Найден Василев — по машиностроенето; инж. Рудолф Сачков и инж. Иван Димитров — по строителството; инж. Кирил Боцев — по енергетиката; икономистите Иван Иванов и Васил Манахилов — по икономическите модели; Панчо Бъркалов — по промишлеността; Симеон Радев — по заплащането на труда; инж. Георги Клисарски — по техническия прогрес; Тодор Гунински — по туризма и други.
През януари 1970 г. секретарите на Министерския съвет приеха предложението ми за преустройство в организацията на работа на апарата. Създадоха се отдели от по 6–10 души, а именно: правен; общоикономически; промишлен; селскостопански; строително-транспортен и експертен съвет. В тези отдели можеше компетентно и експедитивно да се обсъждат проблемите и формулират проекторешенията. Преустройството съвсем не означаваше ликвидиране личната отговорност на отделния съветник. Всеки, който е най-компетентен по даден въпрос, той докладваше на съответния секретар, зам.-председател на правителството и лично присъстваше на заседанията на Министерския съвет и на Комитета за стопанска координация. Той оглавяваше групата от съветници, длъжни да подготвят съответния правителствен нормативен акт. Непреходни граници между отделите нямаше.
Новата структура и организация на работа се възприе положително от съветниците. С новия стил и метод на работа се преодоляваше индивидуализмът в дейността и се издигнаха на по-високо стъпало мястото и ролята на съветника на правителството. През цялото време като секретар на Министерския съвет съм смятал, че съветникът е призван компетентно и безпристрастно да отстоява своето мнение, чуждо на тесногръдието, ведомственоста и местничеството. Той следва да усвои и прилага народностопанския подход и от тази гледна точка да оказва помощ и съдействие за решаване на проблемите, възникнали в сектора, който наблюдава. Без прилагането на такъв подход работата не е пълноценна. Може да си виртуозен певец, но когато си в хор или вокален състав, трябва да пееш в синхрон с другите. Иначе мелодия не се получава. Колкото и да е съвършен, от всяка гледна точка, един детайл, ако не е в синхрон с цялото, той не струва „пукнат грош“, той не може да работи. И обратното! Цялото не може нормално да функционира, ако не приведе в действие съставните си части. Това е житейска истина. Не веднъж пред новопостъпили съветници казвах: „Сега те изкачваме на върха на камбанарията. От нея най-добре се вижда цялото село. Виж най-доброто, съвременното и него дай за тон на камбаните. Ако дадеш неверен тон, ще има фалшив камбанен звън… Ние сме задължени да изучаваме действителния живот, най-доброто у нас и в чужбина в съответната област. Ако не правим това, не си заслужава да работим тук.“