Като се завърнах, в Комитета за стопанска координация се бяха натрупали много текущи задачи. Наложи се седмица-две да работя с „повишени обороти“, още повече предстояха летните отпуски. Ръководителите на министерства и ведомства бързаха да приключат с „откритите“ въпроси. Така бе и през септември, след отпуските. Нещо повече, някои министри свикнаха всичко да внасят в комитета за решаване, вместо да се срещнат с колегите си и се разберат взаимно. Това особено се отнасяше за Министерството на машиностроенето, леката промишленост, вътрешната търговия и услугите, енергетиката. Този стил затрудняваше работата не само на апарата, но и на комитета, и на стопанските обединения. Вместо на стопанските организации да се оказва съдействие и въздействие с икономическите средства, с които разполагаха и ведомствата, търсеше се най-лекият път — прехвърляне на работата в Комитета за стопанска координация. Веднъж, два, три пъти напомних на Ж. Живков, че така не бива да продължаваме. Той се усмихваше и казваше: „Внеси въпроса на заседание, ще го отклоним“. Тук специално искам да отбележа, че Живко Живков бе един от най-културните и етични ръководители, с които непосредствено съм работил. Но тази му черта не ми допадаше.
Дойде „горещото лято“ на 1971 г. В средата на юни, на сесия на Народното събрание се учреди Държавен съвет на Народна република България. За негов председател бе избран Тодор Живков. Председател на Министерския съвет стана Станко Тодоров, а първи зам.-председател — Тано Цолов, досегашен зам.-председател на правителството и председател на Държавния комитет за планиране. Ж. Живков бе преизбран за зам.-председател. Като такъв остана П. Кубадински и дойде нов — проф. Мако Даков. Закрит бе Комитетът за стопанска координация. Възстанови се Бюрото на Министерския съвет. Направени бяха структурни и кадрови промени в правителството. За нови министри бяха избрани: инж. Стоян Жулев — на леката промишленост; инж. Христо Панайотов — на тежката промишленост; Георги Караманев — на вътрешната търговия и услугите; Григор Стоичков — на строежите и архитектурата и. т.н.
Няколко дни след тези промени д-р Манолов бе преназначен за началник на кабинета на председателя на Държавния съвет. Три дни влизах на доклад при новия председател на правителството. Той ме познаваше от началото на 1964 г., тъй като тогава бе зам.-председател на Министерския съвет. Приемаше ме любезно. Възложи ми да подготвя дневен ред за заседание на правителството и на Бюрото. След някой ден ми се обади по „ВЧ“ с думите: „Ела при мен“. Запътих се, както е редно, с бележник в ръка. Поздравихме се.
— Имахме намерение теб да назначим за главен секретар. Ти ни застави да търсим друг човек. Предложението вече върви на подпис в Политбюро.
— Защо аз съм Ви заставил? Никой нищо не ми е предлагал, изненадано отвърнах.
— Защото си използвал служебното си положение. Имаш един апартамент и в момента строиш два за дъщерите си. Всяка година, няколко пъти вече си сменял шофьорите на служебната кола.
— Всичко това е пълна клюка, едва не изкрещях. — Как може да допуснете това?
— Клюка или не, не зная. Обяснете се с др. Тодор Живков, той ми каза това.
— Няма да отида при него, ако не ме извика. Вие ми го казвате и веднага искам да Ви докажа, че е лъжа. Моля Ви, повикайте д-р Манолов, той още е тук в кабинета си, и Цанка — касиерката на съвета…
— Не съм следовател.
— Но сте министър-председател, как ще работя тук, ако казаното е вярно.
Председателят се засуети и вдигна „ВЧ“.
— Докторе, ела при мен.
Мълчахме две-три минути. Влезе д-р Манолов. Председателят повтори казаното на мен. Аз слушах и мълчах.
— Това не е вярно. Осем години работя с него, всичко си споделяме. Не можахме да му осигурим квартира. Живее под наем в едностаен апартамент с четиричленно семейство. Включил се е в жилищна кооперация за един апартамент и кабинет. Сега го вози втори шофьор, защото първият направи катастрофа и ген. Кашев го смени, без дори да ни пита. Това е истината.
— Не знам коя е истината, но се получи неприятно. Свободни сте.
— Не, нека дойде и касиерката да каже, че месечно ми удържа по 14,26 лева за наем на квартира от 56 кв. метра.
— Разбрах всичко.
— Моля Ви съобщете истината на съответното лице.
— Това не мога да направя. Мога да се застъпя да останеш заместник на главния секретар.
— Не желая застъпничество, искам истината.
Излязохме от кабинета. Докторът ме гледаше съчувствено. Запалих цигара и рекох:
— Долни хора има по света!
— Прав си. Отровна змия те е захапала.
— Вярно, но няма да ме отрови. Отдавна съм взел противоотрова, Моля те, занапред ще бъдеш близо до председателя на Държавния съвет, намери начин да му кажеш истината.