Той се усмихна леко и шеговито подхвърли:
— Знаеш арията за клеветата.
— Да, зная, но зная също, че истината не може да се погребе, рано или късно излиза наяве.
Разделихме се. След 3–4 месеца докторът ми позвъни по телефона. Покани ме на среща в Държавния съвет и ми каза: „Разговарях по твоя въпрос с началството. Изненада се от клеветата. Каза да ти съобщя, че въпросът е приключен“. Олекна ми, но белег от рана остана в моята душа.
Пристигна новият главен секретар — Стефан Петров, кандидат-член на Централния комитет на партията, избран на последния конгрес. Председателят на Министерския съвет веднага събра всички секретари на съвета и своите помощници, начело с началника на кабинета — проф. Марко Марков, да ни го представи. Не го познавах и не знаех възможностите му за специфичната дейност, която поемаше. Приех го с открито сърце. Изпълних поръката на председателя на съвета да го въведа в работа, тъй като д-р Манолов вече бе отишъл на новото работно място. Лично Ст. Тодоров предложи да се назначи още един секретар на съвета по въпросите на социалната политика и информацията — Янчо Георгиев, кандидат на икономическите науки, сътрудник в отдел „Пропаганда и агитация“ на Централния комитет на партията. Към него преминаха съветниците, отговарящи за труда и работната заплата, просветата, културата, образованието и здравеопазването. За началник на отдел „Общоикономически“ бе назначен Рашко Драганов, старши научен сътрудник II степен в Икономическия институт на БАН.
Служебните ми задължения значително намаляха в сравнение с досегашните. Отнемаха ми не повече от 50 на сто от работното време. Вече работех нормално. Изпълнявах с желание и добросъвестно всяка поставена ми задача. Добре се разбирах и взаимодействах със съветниците, с които пряко или косвено контактувах. Имах повече време за конкретна работа с министерствата и ведомствата, със стопанските организации и за научно-преподавателската си работа. Трудно е, пък и не е необходимор подробно да описвам онова, което изпълваше нашето ежедневие. Истината налага да разкажа съвсем накратко за съвместната работа с главния секретар. Отначало той направи добро впечатление. Интересуваше се от организацията на работа. Съветваше се по много въпроси. Седяхме един до друг, на специална маса, на заседанията на правителството. Както аз и той си водеше бележки за изказванията и особено за вземаните решения по отделните точки на дневния ред. Заедно, както преди, пишехме протокола от заседанието на правителството и неговото бюро. Очакваше се така да продължи и занапред.
През август излязох в отпуск. Със семейството си заминах на почивка в станцията на Министерския съвет на „Слънчев бряг“. Отпочинахме добре. Особено доволни бяха дъщерите, тъй като имаше много деца и по цяла сутрин тичаха край брега на морето, а следобед до късна вечер — в просторния двор на станцията. От години наред не бях отпочивал така.
На връщане от почивката на море останахме за два дни в Карнобат — родният град на съпругата ми. Нейните родители — трудолюбивите Никола Даучев и съпругата му Керана, както и друг път ни посрещнаха радушно. Те са бежанци от Тракия — дядо Никола е роден в село Кичук Сеймен, Одринско, а баба Керана — в село Ченакче, Цариградско.
Вечерта заедно с двамата баджанаци — Куни и Вълчо, Янка и Спаска — сестрите на съпругата ми, останахме до късно под асмата на двора.
С Куни Тодоров се познавах още като студент. Той е скромен и пословично трудолюбив човек, умен и мъдър. Като директор и главен счетоводител на ремонтно-механичния завод за селскостопански машини и на фабриката за консерви и други предприятия в града, отдаде много сили и енергия за успешната им производствена дейност и укрепване на трудовите нолективи. И досега се включва активно в обществения живот на града. Той е познат и уважаван от активното население на града и околията. Рядко са хората като него.
От първите дни на септември 1971 г. всички бяхме на работните си места. Ежедневието продължаваше. Постепенно се налагаха друг стил и метод на работа. Стефан Петров бе честен човек, добре образован, но както се изразяват руснаците, „не попал“, не беше компетентен по характера и съдържанието на работата на апарата на правителството. Имаше богат административен опит, но това не бе достатъчно.
Първият симптом бе изоставяне на колективния метод на работа при писането на протоколите и нормативните актове. Той изискваше всеки съветник да присъства на заседание на правителството и собственоръчно да оформи проекторешение по въпроса, разглеждан на заседанието. Това бе правило и се прилагаше в досегашната практика. Онова, което бе различно, е, че той сам, най-много с помощна на юрист, оформяше протокола от заседанието. Ние, секретарите вече не участвахме и често пъти се допускаха недоглеждания, дори грешки по един или друг въпрос. След това всеки съветник сам оформяше нормативния акт, пращаше го на главния секретар и юрист, те го редактираха, като слагаха точки или запетаи. Постановленията и разпорежданията на правителството, които се отнасяха до социално-икономическите проблеми, а други почти нямаше, главният секретар изпращаше до мен или ги връщаше на съответния съветник за парафиране от мен. Трудно ми беше да изпълнявам такива поръчения. Години наред бях свикнал да работя по всеки нормативен акт и тогава да го подписвам. Въпреки това, отначало безропотно изпълнявах и се съобразявах с възприетия стил на работа. Започнах да възразявам, защото някои от колегите с основание се чувстваха пренебрегнати. Секретар, отговарящ за даден сектор, работил и предал документа за окончателно подписване, следваше да чака парафиране и от друг секретар! И аз да имах подобен случай щях да се обидя.