След продължително ровене в книгите и обмисляне на отделни постановки, започнах да пиша параграф след параграф, глава след глава. Една след друга идеите се превръщаха в текстове. Формулировките се избистряха. Ще приведа една от тях. След обстоен анализ в глава първа, озаглавена „Социално-икономическо съдържание на модернизацията на производството“, формулирах нейното определение по следния начин: „Модернизацията на производството е непрекъснат, планомерен процес за системно обновяване и качествено усъвършенствуване на функциониращите елементи на производството в тяхното единство и комплексност, както и на другите материално-веществени страни на обществения живот, на основата на най-новите, съвременните постижения на научно-техническата революция за получаване на най-висок ефект при най-малки разходи на обществен труд; за приближаване, постигане и надминаване на най-напредналата в дадена област фирма и държава в света с цел повишаване на конкурентоспособността на националното производство и все по-пълно задоволяване на нарастващите материални и духовни потребности и всестранно развитие на всички членове на обществото“.
В съветската и българската икономическа литература, която прочетох, такова определение на модернизацията нямаше. Модернизацията обикновено се свеждаше до обновяване на основните производствени фондове и то главно на активната им част, до отстраняване на тяхното физическо и морално остаряване. Моята задача бе: първо, да дам такова определение, което да тласка модернизацията към системно обновяване и качествено усъвършенстване на всички елементи на производствения процес в тяхното единство и взаимосвързаност и то на планова основа; второ, модернизацията да се извършва на основата на постиженията на научно-техническата революция с оглед получаване на максимум ефект при минимум разходи; и трето, да се даде целта, в името на която се извършва, а именно: повишаване конкурентоспособността на международния и вътрешния пазар и подобряване жизнения стандарт на хората, аналогични постановки имаше и в другите четири глави, които разработих.
Четенето и писането ми се прекъсна в началото на май, след един разговор по телефона със съпругата ми. Всяка седмица поддържах телефонна връзка и се информирах за здравето и новостите в семейството ни. Този път ми се стори, че има нещо недоизказано. Настоятелно помолих да сподели какво я безпокои. Макар че нямаше желание, тя ми съобщи: „видя Величко Кратунчев, секретар на партийния комитет в Министерския съвет, и той ми каза, че си имал големи различия с главния секретар и нямало да взема твоята страна“. Този човек е бивш мой състудент по специалност. При мен идва и моли за работа няколко пъти. Протегнах му ръка. Направихме го съветник на правителството. Вкарах го в „орбита“. Не желаех да взема моя страна! Нямаше за какво и пред кого да ме защитава. Но, нима, ако не като партиен секретар, то поне като човек, не може да каже истината? Години на ред, до ден днешен не събра кураж доблестно да ми се извини, а не да гледа гузен, дали ще му обърна внимание.
На другия ден след разговора с жена ми се обадих по телефона на инж. Димитър Киров. Той ми съобщи новините. „Имаме двама нови секретари на Министерския съвет. Това са Рашко Драганов и Иван Иванов. За теб нищо не се говори и не знаем какво ще работиш“. Не знаех какво да правя. Посъветвах се единствено с генерал Ж. Колев. Той веднага отсече: „Вземаш билет за самолет и право при Станко Тодоров, уточни се какво ще правиш и се върни да си довършиш работата“. Тока и постъпих.
Влязох в кабинета си в Министерския съвет. Вдигнах телефона „ВЧ“ и поисках да ме свържат с председателя. Когато се обади, го помолих:
— Може ли да вляза при Вас?
— Нали си в Москва?
— Тук съм.
— Ела след пет минути.
Влязох в кабинета му. Посрещна ме с дежурната си усмивка. Ръкувахме се. Той пръв заговори.
— Как я караш?
— Добре. Чета, пиша… Научих, че тук сте направили промени. Дойдох да размера какво ще работя?
— Стефан Петров ми каза, че искаш да отидеш на работа в института. Затова те оставихме на резервен щат, докато си в Москва.
— От Вас научавам за такова мое желание.
— Хубава работа!
Председателят вдигна телефона „ВЧ“ и каза: „Ела за малко“. Предположих, че звънна на главния секретар. След малко той влезе. Като ме видя, се сепна. Не очакваше да ме види тук толкова бързо. Станко Тодоров попита: