Дойде Девети септември 1944 г. Не знаехме какво означава тази дата. Всички деца от махалата тръгнаха към центъра на града. С брат ми не останахме назад. В хор с другите деца и ние викахме: „Свобода на народа! Свобода на народа! …“
Стигнахме до Околийското управление. От него излезе висок и много слаб човек в полувоенна униформа, с черна къдрава коса. Покачи се на нещо и заговори. Викахме много пъти „ура!“
Занизаха се ден след ден, година след година, та чак до 1963 г. живях в Перник. Там завърших гимназия. Редовно се прибирах и през студентските години. Като завърших висше образование, продължих да работя в този град близо осем години.
Град Перник стана второто ми родно място.
Ученически и студентски години
Юношеските ми години не се различаваха по нищо от тези на другите деца, освен по едно — възпитание чрез труд. Баща ми ни държеше строго. Не се интересуваше учим ли уроците си, с колко преминавахме, даже кой е следващият ни клас. Знаеше, обаче, кога приключва и кога започва всяка учебна година. Току що завърших с отличен успех трети (сега седми) прогимназиален клас. Похвалих се на мама и тя каза на баща ми. Той се усмихна, бръкна в задния си джоб, извади от портфейла си два лева, подаде ми ги и каза: „Купи си паста и сладолед“. На другия ден, рано сутринта ме събуди с думите: „Хайде с мен!“.
Майка ми ме гледаше с тъжен поглед. Облякох се и тръгнах след него. Стигнахме до пазарската улица — сега ул. „Кракра“, близо до река Струма. Видях братята на баща ми с още двама-трима човека, наредили се един след друг, които мятаха тухли на втория етаж на една къща. Чичовците, като ме видяха, се зарадваха. Баща ми повелително рече: „Вземай лопатата, пълни кофата с вар и право горе, на втория етаж!“
Какво да се прави? Взех инструментите. Започна трудовото ми ежедневие. Ден след ден, та цяло лято. На обекта работно време нямаше. Събота и неделя също се работеше. Почивката на обед, обаче, беше неотменна — един час се излежавахме. След първата седмица кожата на все още дет-ските ми ръце се протри, потече кръв. Връзвах пръстите си отначало с вестници и хартия от чувалите за цимент, после — с парцали. Нищо не помагаше. Напуканите гънки на пръстите ме боляха. Понякога ронех сълзи. Трудно държах лъжица и вилица. Почивен ден, обаче, нямаше. Колко пъти мама не ме пускаше на работа, но баща ми беше непреклонен.
По ул. „Кракра“ минаваха деца. Надсмиваха ми се, подвикваха си един на друг: „Хайде на плаж! Хайде на кино! Хайде на мач!“ Стараех се да не ги чувам. Два-три дни преди да започне учебната година оставах у дома да си почина и приготвя учебници и тетрадки за първия учебен ден.
През лятото градът беше прашен. Миришеше на въглища. Не на една или две къщи съм бъркал и носил вар и тухли. Едно лято работихме в село (сега квартал) „Радина чешма“, на другия край на града. Прекосявахме целия град сутрин рано и вечер късно.
Още тогава край варовия разтвор и купчината тухли се опитвах да надникна в бъдещето си. Често си мислех: „И аз ли цял живот ще извършвам такава непосилна работа по строежите?“ Тръпки полазваха по тялото ми. Постепенно все по-упорито в съзнанието ми изплуваше мисълта: „Учи се! Учи се!“
Приключих успешно шести (десети) гимназиален клас. Баща ми отново ме събуди с думите: „Хайде, ставай!“ Бързешком отговорих: „Не! Моля те, след пет дни трябва да ходя на бригада“. Загледа ме като вкаменен. Нищо не продума. Нервно закрачи към поредния строеж. Прекъснаха моите горещи лета в редиците на строителните работници.
Бригадирското движение в България през 1947 г. и следващите години получи широк размах. Хиляди младежи работеха на „Хаинбоаз“, изграждаха заводи в Димитровград. Строяха и край нашия град линията „Перник — Волуяк“. Млади и стари им се възхищаваха. За тях доброжелателно често говореха баща ми и братята му. Използвах тази ситуация и без разрешение от баща ми се записах в ученическата бригада на гимназията. Бригадирският лагер беше на нашата улица — на около 300 метра от нашата къща. От първи май 1948 г. дойдоха и първите бригадири. Синеблузите младежи и девойки минаваха с песни сутрин и вечер по улицата. Често вечер кладяха големи лагерни огньове. Песни и младежи глъч огласяха махалата. Чувах вечер преди лягане баща ми да казва на мама: „Браво на младежите, безплатно работят и пеят!“
Втора смяна беше нашата — ученическата. Първите две чети бяха от ученички, а от трета до седма чета — ние, момчетата. Аз бях в трета чета. Направиха ме командир на отделение (бригада). Сложиха ми на ревера една нашивка. Работехме на разширението на цеха за стомана на машиностроителния завод. Той беше непосредствено до ТЕЦ „Перник“, ограден от р. Струма и от три страни — с жп линии. Отделението ни беше първенец в бригадата. Връчиха ни още в края на първата десетдневка червено знаме за бригада първенец. До края на смяната остана при нас. С него ходехме на работа. Работехме неуморно. В края на смяната ми връчиха бригадирската значка „Ударник“.