Тано Цолов бе суров човек. Не случайно го наричаха „железния човек“. Няма възложена му задача било от Централния комитет на партията, било от правителството, която да не е изпълнил в срок. Не се спираше пред нищо. Целта трябваше да се постигне. И се постигаше. Колкото суров, той бе и толкова добродушен. Към мен, а и към много министри и някои съветници се обръщаше с думата „Бай“. С изключение на официалните заседания, ме наричаше „Бай Станиш“. Веднъж го попитах:
— Защо ми казвате „Бай“, Вие сте по-възрастен от мен близо три петилетки?
— В знак на уважение. Радвай се, докато така се обръщам към теб.
— Благодаря, „Бай Тано“.
Той ме изгледа многозначително и мълчешком. Нямам случай да ми е повишил тон и да не се е вслушал в направено предложение. От „половин дума“ се разбирахме.
В края на септември 1975 г. по решение на правителството трябваше да докладва на национално съвещание по проблемите на плана за годината. Както всяка задача, така и тази прие отговорно. „Затвори“ се в кабинета си и с помощниците си пишеха доклада. Те бяха умни и работливи колеги, но изглежда този път не попаднаха на целта. Датата на съвещанието наближаваше. Една вечер, всяка вечер стояхме по работните си места, докато той не си тръгне, Т. Цолов ми позвъни по петолъчката и каза да отида при него. Стоеше прав и явно бе ядосан.
— Докладът, докладът за съвещанието не е готов, а то е след няколко дни, представяш ли си? и заудря с голямата си лапа по масата.
— Няма проблем, докладът ще бъде готов. Как? Моля Ви, дайте ми вярно условие на задачата. От математиката знаем, че задачата има верен отговор, тогава, когато вярно е зададено условието. Няма ли вярно условие, няма верен отговор. Викнете стенограф и диктувайте какво искате да кажете. Ще слушам и ще си водя бележки, после ще пиша. Вие ще четете и поправяте. Ще редактираме доклада заедно.
Така и стана. Получих стенограмата. Прочетох я. Мислех как да построя доклада и как да вградя всяка изказана от него идея. Стенограмата и бележките ме улесниха значително. Подготвих и предадох написаното. Бай Тано имаше още бележки. Няколко пъти ми позвъни по телефона. Продължаваше да мисли.
В съвместната ни работа имаше и други подобни случаи.
В средата на януари 1977 г. в късния следобед бе една от последните ни срещи. Като влязох в кабинета, го видях в необичайна поза: застанал до прозореца с ръце на кръста и гледа към ларгото. Като ме видя, се усмихна. Здрависахме се. Седнахме до голямата маса. На нея нямаше обичайните папки и листове, а бутилка „Балантайн“, две чаши и купа с лед. Наля уиски в чашите и рече:
— Остави бележника. Днес не те викам по задачи. Искам да проведем личен разговор. Наздраве!
— Благодаря. Слушам.
— Идвам от „голямата къща“. Бях на доклад при Тодор Живков и той ме попита за теб: как си, как работиш. Похвалих те. Ти заслужаваш това. Сега приятелски искам да ти кажа: много си доверчив към хората. Много им вярваш и ги защищаваш, а някои злоупотребяват с това. Трябва да бъдеш по-суров и взискателен. Това дисциплинира човека, прави го по-енергичен. Наред с много добродетели българинът, още от турско време, има много лоши черти. Една от тях е предателството. Правиш на човека добра услуга, подпомагаш го, а в един момент той те предава. Пази се от предателите! Такива личности сред нас, за съжаление, все още има. На гърба си съм го изпитвал не веднъж. Затова внимавай. Сигурно в скоро време ще отидеш на работа на висок партиен пост. Винаги бъди взискателен и принципен. Няма приятелство, има принципност.
— Никой нищо не е говорил с мен и не зная къде ще отида на работа. Тук ми е добре. С Вас се разбираме добре и уважаваме. А това е главното.
По-нататък Т. Цолов започна да се „разхожда“ из своя богат житейски път, да ми разказва как е минавал от партийна на стопанска работа, после обратно, и пак, и пак. Навсякъде спазвал правилото: взискателност и принципност. Увещаваше ме, че в мен има още „много хляб“ и че трябва да се натрупва управленски опит.
Накрая благодарих за „уроците“, които ми предаде. Разбира се и за питието. За съжаление инсулт покоси този силен човек в зряла възраст. Можеше още много да даде на българския народ.