Какво да се прави.
Пред смъртта всички сме равни.
Пред нови отговорности и нови задачи
30 януари 1977 година. Работех в кабинета си върху поредната служебна задача. Телефонът „петолъчка“ позвъня. Вдигнах слушалката.
— Бонев здравей. Как си?
— Здрасти. Добре съм. Работя.
— Може ли да дойдеш за малко при мен?
— Разбира се, тръгвам.
Това бе разговорът с Гриша Филипов, член на Политбюро и секретар на Централния комитет на партията по икономическите въпроси. Влязох при секретаря му Пламен Георгиев. Още се ръкувахме, той ми каза: „Чака те!“
Заварих секретаря в обичайната му поза: седнал до бюрото със забити пръсти на двете си ръце в почти посребрената коса. Стана и с широка усмивка тръгна към мен. Предложи ми да седна с думите:
— Заповядай. Добре дошъл. Ще пиеш ли кафе?
— Благодаря, няма да откажа.
Започна се най-общ разговор. Продължи десетина минути. Очаквах да постави главния въпрос, за който бях повикан.
— Какво ще кажеш, да дойдеш на работа тук. Много време си в апарата на правителството. Сега няма Комитет за стопанска координация. Закри се Партийно-правителствената комисия по жизненото равнище. Не ти ли омръзна да се занимаваш с нормативни актове и правителствени решения?
— Не, обичам си работата, интересна ми е. Всеки ден има какво да се научи. А тук какво ще работя?
— Да оглавиш отдел „Планово икономически“ като първи заместник с права и отговорности на завеждащ. Така сме възприели: щом секретар наблюдава един отдел, той да се води и завеждащ отдела.
— За длъжност нямам претенции. Имам някои условия.
— Какви са те?
— Пред хора да не ми се караш и правиш забележки. Може да съгреша или да сме на различно мнение. На четири очи може всичко да си кажем. Знаеш, че преподавам в Икономическия институт. Бих искал да продължа. Между нас да има доверие, да споделяме и деликатни въпроси. Няма да ми е приятно от улицата да разбера примерно решаването на кадрови въпрос в отдела или във ведомствата, с които ще работим.
— Мисля, че и преди, когато работехме заедно, не съм давал повод да се съмняваш в моята толерантност. Разбираме се. Днес и утре да приключиш в Министерския съвет и на първи февруари да се уточним по задачите на отдела.
— Но още няма решение. Съгласни ли са Тодор Живков и председателя на правителството, при когото сега работя?
— От няколко дни има решение на Политбюро.
Така застанах на нова писта в професионалния си стаж, с лице пред нови отговорности и нови задачи.
Отделът „Планово-икономически“ бе един от най-главните функционални отдели. В него се работеше по националните проблеми на социално-икономическото развитие на страната. В неговия обсег на действие бяха такива министерства и ведомства като: Държавния комитет за планиране, с председател Кирил Зарев; Министерството на финансите, с министър Белчо Белчев; Българската народна банка, с председател проф. Веселин Никифоров; Министерството на снабдяването и държавните резерви, с министър отначало Сава Дълбоков, а после инж. Йордан Младенов; Комитета по труда и работната заплата, с председател отначало проф. Ангел Чаушев, а после проф. Давид Давидов; Централното статистическо управление, с председател проф. Стефан Станев; Министерството на външната търговия, с министър Христо Христов; Министерството на вътрешната търговия и услугите, с министър Георги Караманев; Централния кооперативен съюз, с председател отначало Иван Пръмов, а после Панчо Иванов; Комисията по цените при Министерския съвет, с председател проф. Иван Виденов; Държавния комитет по туризма, с председател Георги Евтимов и други централни финансово-кредитни и търговски органи и организации. Функциите и задачите на всички тези органи на правителството ми бяха добре известни, техните ръководители бяха компетентни, знаещи и можещи, всеотдайни радетели за добруването на българския народ. С тях за кратко време установих добри взаимоотношения, тъй като отдавна се познавахме от съвместната ни работа в апарата на правителството. Между нас имаше взаимно доверие и уважение. Никога не бе прескочена границата на принципност и толерантност. Взаимно се подпомагахме в търсене на най-добри решения за преодоляване на възникналите проблеми за перспективното развитие на страната.
На 1 февруари отидох в кабинета на Гриша Филипов. На чаша кафе той започна с най-непосредствените задачи пред отдела. После нареди на секретаря да извика заместник-завеждащите на отдела: Петър Цеков, ст.н.с. II ст. Стоил Кодинов, проф. Делчо Порязов и Иван Хлебаров. Гр. Филипов ме представи, макар че с всички се познавах добре. Със Ст. Кодинов бяхме състуденти от Икономическия институт. С него работехме за кратко време в Комисията по новата система към Министерския съвет Той работеше по външнотърговските въпроси. П. Цеков изпълняваше функциите на първи зам.-завеждащ отдел и поддържаше контакти с плановия комитет, Комитета по труда и работната заплата и Централното статистическо управление, проф. Делчо Порязов, доскорошен ректор на Свищовския стопански институт, правеше разработки и заключения по финансово-кредитните проблеми. Иван Хлебаров се занимаваше с търговията, кооперациите, туризма и с въпросите на жизненото равнище. Към всеки заместник имаше по няколко инструктори.