В Районната потребителна кооперация ни посрещна млад, атлетично сложен човек с черни къдрави коси и широка усмивка на име Тодор Мутафов. До него бяха неговите заместници и един мургав набит здравеняк — Станчо. Запознах се с всички. Седнахме в заседателната зала край кръгла маса, покрита със зелено сукно. Пиехме вкусен айран. Мутафов подробно информира за работата и трудностите, сред които се открояваше оскъдната материална база, складова и магазинна мрежа. Увлечени в разговора, не забелязахме как стрелките на часовника отмериха два часа. Прекъсна ни кметът с думите:
— В общината има едно китно село Кипра. В него е роден Мутафов. Желаете ли да отидем да го видим?
— Далече ли е? — попитах аз.
— Не. На четири километра от тук — обадиха се в един глас двама-трима души.
— Да тръгваме тогава.
Насред селото, на площада ни чакаха 5–6 жени и възрастен мъж. Най-младата от тях ми поднесе букет цветя. Живко я представи.
— Това е Станка — кметицата.
— Това са нашите активисти, засмяна допълни Станка.
Ръкувах се с всички. Разменихме няколко най-общи приказки. На двадесетина метра от нас бе най-голямата и единствената в селото сграда — читалището. Тук беше и кметството. Седнахме в стаята на кметицата, около голяма маса с няколко стола. На нея имаше четири-пет листовки с моя снимка и 10–12 реда текст — биографични данни. Прочетох ги набързо.
— Селото ни е малко, едва 500 жители, но от тях 282 са гласоподаватели, обясни ни Станка. Започнахме подготовка за изборите, макар че не сме виждали народния представител. Уверявам Ви, проблеми няма да имате, и започна да се смее.
— Значи още не дошъл в селото, трябва да се радвам на пълна изборна победа, продължих шеговито аз и също се усмихнах.
Стана весело. Продължиха разказа с хубави вести: цялото трудоспособно население е на работа, предимно в Девненските заводи и кооператива; всички деца са в детската ясла и градина, почти всички пенсионери помагат в ТКЗС. Безработни няма. През миналата година селото е излъчено за национален първенец по хигиенизиране. И наистина, като се разходихме из селото, видяхме чисти асфалтирани улици, много дървета, китни дворове и белосани двуетажни къщи. Договорихме се след десетина дни да се проведе общоселско събрание. Хванах под ръка Мутафов и го попитах:
— Видях в Девня имате красива хотелска сграда. Дали има свободна стая за преспиване?
— Разбира се, кого имате предвид?
— Себе си. Не ми се остава в хотел „Черно море“.
— Но там имате добри условия, тук е обикновен хотел.
— Такъв ми трябва, да е близко до хората. После ще се договорим какво да правим.
Съобщих на Живко моето решение за оставането ми в Девня.
— Всички народни представители от София отсядат в хотел „Черно море“. Затова и Вас там настанихме. Ако останете тук, мен и др. Лечев ще ни мъмри окръжното ръководство.
— Защо да ви мъмрят. Това е мое желание. Хем ще им направим икономии, хем да ви мъмрят, това не вярвам, обърнах разговора на майтап. Ето ми домакин и придружител, като посочих Мутафов.
Разделихме се. Живко си замина за Варна при семейството, аз и Мутафов се запътихме за хотела в Девня. Настаних се. Отпочинах около половин час. Във фоайето ме чакаха Мутафов и усмихнатия Станчо. Предложиха ми да се разходим. Съгласих се, но в квартал, където има квартален клуб. Споменаха квартал „Ненко Недев“. След броени минути спряхме пред клуба на пенсионерите. На една маса четирима играеха карти, а трима ги гледаха. Отначало не ни забелязаха. Застанахме до правостоящите и загледахме и ние. Един от белотаджиите повдигна глава и едва не се провикна.
— О, Тошко, добре дошъл (това бе приятелско обръщение към Мутафов). Заповядайте. Кое е това момче с теб?
Мутафов се засуети как да ме представи. В това време един от правостоящите, доста възрастен човек, посочи с бастуна към стената, където бе окачена листовка с моята снимка, и рече:
— Не видиш ли? Прилича ми на оня човек. Сигурно е народния.
Всички станаха прави. Ръкувахме се. Започна непринуден разговор. Разбира се на предизборна тема. Досетливият Станчо с едно хлапе донесоха бира. Чукнахме се за здраве и изборен успех. Компанията стана още по-непринудена и приятна. Приказвахме дълго. Разделихме се като приятели с пожелание за доскорошна среща.
Отидохме в клуба на Отечествения фронт в читалището. Там имаше десетина души. Едни седяха край масата и нещо обсъждаха. Явно заседаваха. Други пишеха предизборен лозунг. И при тях срещата премина импровизирано, интересно и приятно. Оплакаха се, че имат много неасфалтирани улици, понякога и питейна вода липсва, магазините са малко, уличното осветление е занемарено и т.н. Помолихме ги да формулират по-важните предложения във вид на поръчения на избирателите, да ги обсъдят на квартално събрание и да ги представят в Общинския народен съвет. Излязохме от клуба. Беше късна вечер. Уличното осветление едва мъждукаше, а много улици бяха тъмни. Хората имаха право.