В програмата за срещите с избирателите, по дни до изборния ден, централно място заеха контактите с обикновените хора по квартали, клубове и работни места.
Срещата с избирателите от квартал „Ненко Недев“ се проведе в читалището. Председателят на отечественофронтовската организация откри събранието и попита кой желае думата. Един след друг станаха четирима души. Казаха си болките, които вече бяхме чули преди две седмици. Стана нашият познат, пенсионерът бай Георги, и започна:
— С народния вече се познаваме от преди две седмици. Беше тук при нас. Даже пихме по бира и това, дето досега говорите, му го казахме. Ние, пенсионерите имаме едно много важно поръчение, което трябва да се изпълни. Знаете, че квартала ни е много стар. Строиха се много жилища в Повеляново, в центъра, квартал „Химик“ и другаде, а тука не. В апартаментите правят и баня. А тука нямаме дори в целия квартал. Пък и водата често не стига. Та думата ми е, че не може ли да се направи градска баня?
Хората заръкопляскаха. Погледнах към кмета, той бе навел глава. Попитах го тихо:
— Кмете, предлагахте ли досега градска баня?
— Да, но не е включена в плана. Няма пари за проектиране, камо ли за строеж.
Погледнах присъстващите. Всички мълчаха в очакване как ще реагирам.
— Изненадан съм. Не мога да си представя град без централна баня. А тук няма даже и проект. Какво ще кажете, ако се договорим за следното: Ж. Кузманов още утре да започне да търси проектантска организация и да възложи писмено проектирането на банята; с Окръжния народен съвет ще я включим в петгодишния план с необходимите средства; вие да организирате бригади в помощ на строителите за изграждането на банята в следващите две-три години.
В отговор хората заръкопляскаха, Одобриха предложението. Срещнаха се някои трудности, но следващата година се направи първата копка на основите. При всяко посещение в района ходех на обекта, който бе тържествено открит преди края на мандата. В банята имаше и салон-бръснарница и цех за химическо чистене.
Събранието в село Кипра също се проведе в читалището. Ръководеше се от Станка — кметицата. Тя даваше думата, като се обръщаше към присъстващите на собствените им имена. Дойде ред и на бай Стоян. Той стана и се обърна към мен с въпроса:
— Знаете ли, че като вали дъжд с жена си имам големи неприятности!
— Защо? — запитах бай Стоян.
— Защото, докато си идем от овчарнико до дома, ставам кален до ушите.
Всички в залата се разсмяха.
— Улиците на цяло село са асфалтирани, национален първенец сме по хигиенизиране, а петстотин метра до овчарника не можаха поне с чакъл да се насипят.
Попитах Живко и Станка какво може да се направи. Живко рече:
— Проект няма и не може да се направи.
— Какъв ти проект за петстотин метра селски път? Откликнах аз и продължих. Живко можеш ли да намериш булдозер и още утре да дойде да оправи пътя за настилка?
— Мога, ще вземе от комуналното стопанство.
— Бай Стояне, чу ли! От утре пътят се започва.
— Благодарим, каза той и си седна.
Думата взе бай Крум.
— Ние да си кажем приказката, по ако стане. Няма къде пенсионерите да се съберем и дума да си кажем. Не може ли една стая да се направи за клуб на пенсионера?
— То няма къде по една ракия да пием, ти клуб искаш. Кръчмица нямаме, се провикна от последната редица мъж с пресипнал глас. Отново настъпи оживление в залата.
— Досега кметът записа три обекта: път за овчарника, малък клуб и кръчма, обобщих аз. Преди събранието Станка каза, че нямате телефонна централа, и ако и нея запишем, стават четири поръчения. Имате ли други искания?
Кметицата повтори казаното от един младеж: „И младежите искат стая за клуб“.
— Като Ви слушам, спомних си за моето село. Пенкьовци се казва. Далеч е от тук, на другия край на България, в Трънско. Държавата досега е построила малко читалище, в което човек не влиза. Като бях малък, мечтаех да направя голяма кръчма, за да има къде през зимата мъжете приказка да си разкажат. Тогава клубове не се правеха. Нищо не можах да помогна на съселяните си. Защото докато порасна, селото обезлюдя. Няма хора. Училището от пет големи стаи е празно, деца почти няма. Сега съм тук при вас и все едно говоря с мои роднини на село Пенкьовци. В момента нямам ясна представа как да се изпълнят вашите поръчения, но с общинското ръководство ще положим усилия всичко да стане както трябва.
На другата сутрин посетихме детска градина. В нея имаше много деца, предимно мургави — циганчета. Изненадах се. Никъде другаде у нас не съм срещал такова нещо. Децата се хванаха за ръчички и запяха народни песнички. Раздадохме им лакомства — шоколадчета и дъвки. Оставихме и няколко кукли.