По моя инициатива през юни 1957 г. се организира и проведе първата в завода научно-теоретична конференция на тема: „Пътища за повишаване производителността на труда и снижаване себестойността на продукцията в металургичния завод «Ленин».“ За докладващи склоних главния инженер на завода — Серафим Илчев, и Георги Витанов — старши себестойчик в отдел „Планов“. Поех редакцията и синхрона на докладите. Отпечатахме ги в триста броя. Раздадохме ги предварително на участниците и специално на тези, на които разчитахме да се изкажат. Конференцията продължи два дни при огромен интерес. Систематизирахме и предадохме на заводското и цеховите ръководства направените препоръки за практиката. Директорът на завода — Петър Марковски, награди с парични суми докладчиците. След конференцията написах първата си статия, която бе отпечатана във в. „Работническо дело“. Още тогава мои приятели ме съветваха: „заеми се с научна работа, практиката ти в завода е достатъчна“.
За шести октомври 1959 г. се насрочи заводска партийна конференция. Бях избран за секретар на заводския партиен комитет. Още нямах навършени 28 години. Най-големият завод в България имаше най-младия партиен секретар. В завода работеха няколко хиляди човека. Той имаше огромни производствени фондове, нова технология, млад и все още недостатъчно квалифициран трудов колектив. Усвояваха се нови, непознати за страната професии: доменчик, стомановар, петляр, газовчик и други. Трудно се изпълняваше планът по количество на продукцията. Да не говорим за качествените икономически показатели. Един факт: себестойността на готовата продукция — проката (валцованите черни метали), беше от 2 до 2,3 пъти по-висока от тази в заводете на „Круп“ в ГФР. Как може с такава себестойност да си конкурентноспособен на международния пазар! Но за това тогава не ставаше дума. Горестоящите органи казваха: „на Родината трябва метал, давайте метал на всяка цена.“ Колко пъти с директорите на завода, а те бяха трима поред, докато работех на тази длъжност, ходехме в различни министерства и Държавния комитет за планиране да убеждаваме за реален, изпълним план по основните показатели. Кому е нужно да се измъчват хората, а да получават низки заплати. Централните органи и по-специално Министерство на промишлеността, съгласувано с Комитета за планиране, „спускаше“ плана на завода по широка гама от показатели. Трудно могат да се изброят. С плана административно се определяха какво и колко да се произведе, с какво качество и асортимент, на кого и как да се продаде, кой да го купи, с какви материални ресурси да се произведе, насоките на техническото развитие, с какъв фонд „Работна заплата“ и с каква средна работна заплата да се работи, каква да е себестойността и то по асортимент и т.н. Големият брой централно утвърждавани показатели неминуемо водеше до противоречие и необвързаност между тях. Тези показатели в много случаи се установяваха по метода на динамиката, а не върху основата на действителните възможности на техниката и кадрите. Такъв прекален централизъм ограничаваше самоинициативата и творчеството на заводския колектив. При такива условия трябваше заводската и цеховите партийни организации да организират широка гама от организационни и масовополитически мероприятия за мобилизиране на колективите за изпълнение на плановите показатели, за производството на повече и с необходимото качество чугун, стомана и прокат.
Макар млад и с недостатъчно опит изпълнявах добросъвестно и всеотдайно възложената ми работа. Нямах работно време. Престоявах в цеховете по 12–14 часа на денонощието. Главното, с което се заех, бе да се икономизира партийната работа. Свиках партийните секретари, а те не бяха малко — 18 човека, и им казах: „всеки ще работи с молив в ръка. Трябва на всеки работник да се разясни какъв план следва да се изпълнява и при какви условия. На това трябва да се подчини цялостната партийнополитическа работа, в т.ч. и нагледната агитация. Друг критерий за нашата работа не може да има.“
Примерът на завода за икономизиране на партийната работа бе последван от други предприятия в окръга. Оценяваха положително нашите усилия мнозина от ръководителите на окръга. Един от тях, и то първият секретар на партията в окръга — Александър Димитров, доскорошен комсомолски лидер, не одобри нашите усилия. В началото на април 1961 г. за първи път влезе в моя кабинет. Зарадвах се и възкликнах: