Плакатите по стените на тази детска стая също бяха малко по-различни. Отборът на „Левски“ за сезон 1976/77, изрязан от един вестник в моята детска стая някога, тук беше заменен от отбора на „Аякс“ за 1967/68, огромен и лъскав плакат с, ехаа, автограф от самия Йохан Кройф, идола на баща ми, от което следваше, че и на мен… Аз бях Кройф, брат ми – Бекенбауер.
Имах „Бийтълс“ на стената, най-ценното ми западно притежание, взето с менкане от моя съученик, сина на тираджията, струващо ми 15 стъклени топчета сълзички и три сирийчета. Момчето от огледалния западен свят имаше стена с хаотично подредени плакати, които, проследени внимателно, разказваха целия билдунгсроман на неговия пубертет. От Батман и Супермен, отсъстващите герои на моето източно детство (заменени с наличните Крали Марко и Винету), през „Сарджънт Пепър“, лолитска черно-бяла снимка на младата Бриджит Бардо, ходеща по бански и с развята коса по плажа в някой от филмите на Роже Вадим, още три яки мацки, анонимни, вероятно плеймейтки на 60-те, до Боб Дилън с китара и кожено яке. При мен беше Висоцки.
Стаята е само за момчета, отбелязах аз.
Имаме и момичешка, ако ти се гледат Барби и Кен.
Нека вървим нататък.
Дневната беше просторна и светла, филодендронът в ъгъла до прозореца и папурът във висока керамична ваза пред фототапета отново ме запратиха в десетилетието. Спомних си как бършехме праха от листата на филодендрона (какво име) и фикуса с мокър парцал, напоен с бира. Някой беше казал така, и всички дневни воняха на бира.
Но фототапетът беше истинското откровение и откровеният кич. Благодарение на друг тираджия, приятел на баща ми, дори ние бяхме се сдобили с фототапет. Есенна гора с проблясващо слънце между дърветата. Моят съученик имаше на стената хавайски плаж с девойка отпред. Този тук приличаше по-скоро на неговия, безкраен плаж и залез над океана. Какво друго да си сложиш на фототапет в Швейцария – не Матерхорн и Алпи във всеки случай.
Ето го и малкия квадратен сандък на телевизора, стъпил неловко на четири дълги крака, същият.
„Опера“?, погледнах изненадано към Гаустин.
Не, „Филипс“, отвърна той, познай кой от кого е откраднал.
И наистина, формата и всичко останало беше едно към едно, отдел „Технически шпионаж“ на Републиката не е спял. Но ето тези столове тип лале, кой знае защо, нашите не са ги откраднали, виждал съм ги само по филмите и в онзи каталог, „Некерман“. Изтеглени, космически, аеродинамични, в наситено червено, на един крак, по-скоро стебло. Разбира се, веднага ми се прииска да седна. Както ми се прииска да си взема и от купата на масата с шоколадови бонбони, обвити в станиол. Посегнах, но се спрях:
Всъщност откога са бонбоните?
Пресни са, от 60-те, усмихна се Гаустин.
Има ли миналото срок на годност?
Дневната беше огромна, една плъзгаща се врата отделяше източната част в нещо като кабинет и библиотека. Върху висока масичка стоеше малка червена пишеща машина „Хермес бейби“ със сложен във валяка й лист. Изведнъж ми се прииска, през пръстите ми се прииска, да натракам нещо, да усетя съпротивлението на клавишите, да чуя камбанката в края на реда и да превъртя с малката метална ръчка за следващия ред. Желание от времето, когато писането беше физическо усилие.
Кабинетът е моя приумица, призна Гаустин, винаги съм искал да имам собствена стая, малък кабинет с книги и такава пишеща машина. Не е съвсем в стила на 60-те, тогава са държали книгите си навсякъде, по пода, където им падне… Но трябва да ти кажа, че пишещата машина има голям успех. Всички й се радват, слагат листове, удрят с пръсти по клавишите.
Какво пишат?
Най-често името си, човек обича да вижда името си напечатано. Разбира се, тези, които са в по-ранна фаза на болестта. Другите просто удрят клавишите.