Спомних си, че точно така правех като дете на машината на майка ми, получаваше се някакъв особен текст.
Жгмцццрт №№№№кктррпх ггфпр111111111….внтгвтгвнтгггг777ррр…
Възможен код, който никога няма да разчетем.
11
Защо точно в Швейцария?, попитах Гаустин, докато седяхме в дневната на 60-те.
Приеми, че е от сантимент към „Вълшебната планина“. Опитвах и другаде, но тук се намери кой да ми повярва и да вложи пари. Тук има достатъчно хора, готови да платят, за да умрат щастливи.
Удивително е колко циничен можеше да бъде Гаустин понякога.
Да останем при сантимента с „Вълшебната планина“, казах аз.
Истината е, че Швейцария беше идеалната страна, помислих си, поради нулевата степен на време. Страна без време най-лесно може да бъде населена с всички възможни времена. Тя беше успяла да се промъкне, включително през ХХ век, без особени белези, които иначе винаги ще те държат в определени години.
Има много работа, каза Гаустин, бършейки стъклата на кръглите си очила. Тук виждаш шейсетте на една средна класа, миналото е скъпо и засега не всички могат да си го позволят. Но се сещаш, че не всяко минало и младост са били такива. Трябва да имаме шейсетте на работниците, студентските стаи… Също така 60-те на живелите в Източна Европа, нашите 60-те. Един ден, като потръгне работата, продължаваше Гаустин, ще направим такива клиники в различни страни. Миналото е и локална работа. Навсякъде ще има къщи от други години, малки квартали, един ден ще имаме и градчета, може и цяла държава на миналото. За пациенти с чезнеща памет, Алцхаймер, деменции, каквото искаш. За всички онези, които вече живеят единствено в настоящето на своето минало. И за нас, каза накрая след малка пауза, пускайки дълга струя дим.
Никак не е случайно това прииждане на хора без памет днес… Тук са, за да ни кажат нещо. И повярвай ми, един ден, съвсем скоро, мнозина сами ще започнат да слизат в миналото, да „губят“ паметта си по собствена воля. Идва време, когато все повече от тях ще искат да се скрият в пещерата му, да се върнат назад. Не от хубаво впрочем. Трябва да сме готови с бомбоубежищата на миналото. Наречи ги, ако щеш, „времеубежища“.
Тогава не разбирах какво има предвид. Както и никога не бях сигурен кога се шегува и шегува ли се изобщо.
Според Гаустин за нас миналото е минало и дори когато влизаме там, знаем, че вратата назад е отворена, връщаме се с лекота. За напуснатите от паметта тази врата е затръшната завинаги. За тях не миналото, а настоящето е чужда страна, миналото им е родина. Единственото, което можем да направим в такъв случай, е да създадем пространство в синхрон с тяхното вътрешно време. Ако вътре в мен е 1965-а, казваше Гаустин, когато бях на 20 и живеех под наем на един таван в Париж, в Краков или зад Софийския университет, нека и вън, поне в рамките на една стая, бъде 1965-а. Доколко това е лечебно, дали възстановява неврони, кой знае. Но тези хора получават право на щастие, на спомен за щастие, ако трябва да сме точни. Предполагаме, че споменът за щастие е щастлив спомен, ама знаем ли. Ще видиш, продължаваше Гаустин, как започват да разказват, да си спомнят, а някои от тях не са проговаряли от месеци. „О, помня добре този абажур, вкъщи той висеше в гостната, после брат ми го счупи с една топка, после… Откъде имате нашия диван… Не трябваше ли да стои ето тук, малко по-близо до стената?“
Поисках и аз цигара, бях ги спрял преди пет години, но сега сме в друго време, по дяволите, отпреди да ги спра. И отпреди да съм ги почвал, ако сме точни, ама карай. Мълчахме, гледахме как цигареният дим от 60-те се вие под кръглия абажур. На масичката стояха небрежно оставени януарските броеве на Time и Newsweek от 1968-а. Цялата последна страница рекламираше същия Pall Mall, голд, с дълъг филтър и надпис Because it’s extra long at both ends.[3]
Спомних си как, когато се срещнахме за първи път с Гаустин преди много години, пушихме „Томасян“ от 1937-а, които той ми предложи. Все пак се бяхме придвижили трийсетина години напред. Аха да му го припомня, но нещо ме спря. За миг си помислих, че ще ме погледне странно, сякаш нищо такова не се е случвало.
Виж сега, той запали нова цигара, забавяйки малко следващото изречение (помня този трик от филмите на 60-те и 70-те: дълбоко всмукване, пауза, задържане на дима в дробовете и дълго изпускане с присвити очи), ще имам нужда от теб.
Има предложения, на които не можеш да откажеш, както се казваше в една любима сцена. Но засега бавех топката и се правех на сърдит.