Е, в такъв случай можеше да дадеш знак. Абсолютна случайност беше, че те открих.
Нямаше как да не ме откриеш. Нали уж ти си ме измислил, изхъмка с едва прикрита ехидност. Чета по някоя книжка от теб, попадам на интервюта от време на време. Освен това си ми кръстник, иначе щях още да се казвам Августин-Гарибалди, нали помниш.
Наистина никога не знаеш кога Гаустин се шегува.
Абе, какво са пиели през шейсетте?, обадих се аз.
Всичко, досети се той, извади от барчето бърбън Four Roses и сипа в две чаши от тежък оловен кристал. Нали разбираш, с диваните, масичките и бърбъна (наздраве!), с настолните лампи и абажурите, с музиката и целия попарт на шейсетте ще се справим, но миналото е повече от декор. Ще ни трябват истории, много истории. Загаси цигарата си и веднага взе друга. (Бях забравил колко много се пушеше през 60-те.) Ще ни трябва всекидневие, тонове всекидневие, миризми, звуци, мълчания, лица на хора, абе, неща, които отключват памет, mixing memory and desire, както казваше знаеш кой. Нали имаш опит с онези капсули на времето, дето ги заравяха някога. Е, нещо такова. Пътувай, събирай миризми и истории, трябват ни истории от различни години, с „предчувствие за чудо“, както съм бил казал в един твой разказ, засмя се той. Всякакви истории, малки, големи, светли, нека бъдат по-светли този път. Все пак за някои от идващите тук това ще са последните истории.
Навън притъмня. Облаците над езерото се събраха бързо и дъждът се спусна на дълги струи. Гаустин стана да затвори прозореца.
Виж ти, и през 68-а на днешната дата е било четвъртък, каза той, поглеждайки към стенния календар на Pan Am Airlines с фотомодели от различни континенти. И пак валеше, ако си спомняш.
Станах да си ходя. Преди да тръгна надолу по стълбите, той каза уж между другото: Онова, че никой не може да влезе два пъти в една и съща история, не беше вярно. Може. Това ще правим.
12
И така, с Гаустин направихме първата клиника за минало. Всъщност направи я той, аз бях само помощникът, събирачът на минало. Не беше лесно. Не можеш просто да кажеш на някого, ето това е твоето минало от 1965-а. Трябва да знаеш историите му, а ако вече не можеш да ги получиш, трябва да ги съчиниш. Да знаеш всичко за тази година. Кои прически са били на мода, колко заострени са били носовете на обувките, как са миришели сапуните, пълен каталог на миризмите. Дъждовна ли е била пролетта, какви са били температурите през август. Кое е било най-слушаното парче в класациите. Най-важните истории от годината, не просто новините, а слуховете, градските легенди. Нещата се усложняваха според това какво минало искаш да ти се достави. Дали твоето източно минало, ако си от източната част на Стената. Или напротив, ако си оттам, искаш да изживееш тъкмо онова минало, което ти е било отказано. Да преядеш с чуждо минало като с банани, които си сънувал цял живот.
Миналото не е само това, което ти се е случило. Понякога е онова, което само си съчинявал.
13
Имаше такъв случай с Мирча от Турну Мъгуреле. Помнеше само онова, което не му се е случило. Нищо от соца и бачкането в завода, от безкрайните събрания, банкети, манифестации и хладни халета, беше го изтрил още докато главата му работела. Когато започнало опразването на паметта, останали само нещата, за които е бленувал (това е думата, няма как) като млад. Още тогава знаел всичко за Америка, тя му била на душата. Казваше, че винаги се е чувствал американец. Имал приятел, който навремето избягал в Ню Йорк и от време на време успявали да разменят по някое писмо. Оня, приятелят, само се оплаквал, тук така, тук онака… Накрая Мирча не издържал и му написал: Абе, диване, що стоиш там само да хабиш случая… Връщай се да се сменяме. Съдбата отпуснала една бройка късмет за целия Турну Мъгуреле и баш на тебе да ти се падне, мрънкало такова.
Синът му го беше довел в клиниката един следобед. Та този Мирча се чувстваше като у дома си тук сред плочите, диваните, столовете, плакатите на това минало, което реално не беше неговото. Спомняше си го в детайли за сметка на миналото, което му беше отредено от съдбата в Турну Мъгуреле. Онова, което не му се беше случило, съчиненото, оставаше по-дълго в паметта му, отколкото случилото се. Продължаваше да върви по улици, които знаеше само от книги и филми, да кисне до късно из клубовете на Гринич Вилидж, да разказва с подробности за онзи концерт на Саймън и Гарфънкъл през 1981-ва на открито в Сентръл Парк, където никога не е стъпвал, или да си припомня жените, с които така и не е бил.
Беше бяла врана и тук, в клиниката, както е бил навремето в румънското си градче.