Всички случили се истории си приличат, всяка неслучила се история е неслучила се посвоему.
14
Беше идеалната работа за мен. В крайна сметка винаги съм правил това – фланирах из пасажите на миналото. (Тайно от Гаустин бих могъл да кажа, че съм го измислил тъкмо за да ми измисли това занимание.) Можех да пътувам, да се разхождам уж безцелно, да записвам и най-дребните неща, какво повече. Да събирам гилзите от 1942-ра или да видя какво е останало от изтърбушената, но все така важна за всички 1968-а. Миналите времена са летливи, изветряват лесно като отворено шише парфюм, но ако имаш нос, винаги можеш да уловиш малко от дъха им. Имаш нос за миналото, каза веднъж Гаустин, нос за други времена, ще ми трябва. Така официално станах нещо като трапер на миналото.
С годините разбрах, че то се крие най-вече на две места – в следобедите (в начина, по който пада светлината следобед) и в миризмите. Там залагах капаните си.
Това, което съм замислил, не е шоу, казваше Гаустин, във всеки случай не е „Шоуто на Труман“, нито „Гудбай, Ленин“, нито „Завръщане в бъдещето“… (Някъде негови критици се бяха опитали да пробутат и тези версии.) Не е опасано с камери, не се излъчва, всъщност шоу няма, нито ме интересува да поддържам илюзията на някого, че соцът продължава, няма и машина на времето. Така или иначе няма друга машина на времето освен човека.
Веднъж, обикаляйки Бруклин, усетих за първи път с такава яснота, че светлината идва от друго време. Можех да я определя с точност, светлина от 80-те, някъде от началото на десетилетието, мисля, че от 1982-ра, късно лято. Светлина като на снимка от полароид, без яркост, мека, леко избледняваща.
Миналото се утаява в следобедите, там времето видимо се забавя, успива се по ъглите, примижава като котка срещу светлината, идваща през тънките щори. Винаги е следобед, когато си спомняме нещо, или поне при мен е така. Всичко е в светлината. Знам от фотографи, че следобедната светлина е най-подходяща за експозиция. Сутрешната е още млада, остра. Следобедната е стара светлина, уморена и бавна. Истинският живот на света и на човека може да се опише през няколко следобеда, през светлината на няколко следобеда, които са следобедите на света.
Дадох си също сметка, че нямаше да разпозная тази светлина от 1982-ра, ако не беше синхронната й поява с една особена миризма, която идваше от същото десетилетие и от детството ми. Мисля, че цялата ни памет за миризми идва от детството, там е складирана, в този участък на мозъка, който отговаря за най-ранните спомени. Беше острият дъх на асфалт, на разтопена от слънцето смола, мазният, да, мазен, дъх на нафта. Бруклин ми го предлагаше, може би поради жегата, може би някъде наблизо поправяха настилката, може би поради близкия строеж или големите камиони, които кръстосваха квартала. Или поради всичко това, взето заедно. (Ще добавя тук и миризмата на пропита с масло амбалажна хартия около колелото „балканче“, което нашите донесоха една вечер за мен. Миризма на нетърпение, на ново, на склад и магазин, радостна миризма.)
Със светлината можеш да направиш някакъв жалък опит да я съхраниш, да я снимаш. Или като Мoне – да рисуваш една катедрала в различни часове на деня. Той е знаел какво прави, катедралата е само фокус, капан за улавяне на лъчите. Но с миризмите липсва и този измамен опит, няма лента, записващо устройство, никакъв изобретен уред в течение на хилядолетия, къде е спало човечеството!
Не е ли учудващо наистина, че няма запаметяващо устройство за миризми? Всъщност има едно, едно-единствено, отпреди технологиите, аналогово, най-старото. Езикът, разбира се. Нямаме друго засега, затова се налага да улавям миризми с думи и да ги прибавям в поредния тефтер. Помним само тази миризма, която сме описали или сравнили. Забележително е, че всъщност нямаме дори имена за миризми. Бог или Адам не са си свършили докрай работата. Не е като при цветовете например, където именуваш червено, синьо, жълто, виолетово… Не ни е дадено да назовем директно миризмата. Винаги през сравнение, винаги описателно. Мирише на теменужки, на препечени филийки, на водорасли, на дъжд, на умряла котка… Но теменужки, филийки, водорасли, дъжд и умряла котка не са имена на миризми. Каква несправедливост. Или под тази невъзможност се крие някакво друго знамение, което ние не разбираме…
И така, пътувах, събирах миризми и следобеди, каталогизирах, трябваше точно и плътно описание коя миризма какво връща, коя възраст на човека събужда най-силно, кое десетилетие можем да извикаме с нея, описвах ги в детайли, пращах на Гаустин, в клиниката винаги можеха да бъдат приготвени при нужда. Включително правеха опити да консервират молекулите от съответната миризма. Макар че за Гаустин това беше излишно усилие, много по-лесно и автентично беше да препечеш филийка или да разтопиш малко асфалт.