15
Когато открих Гаустин и клиниката, бях в началото на един роман около дискретното чудовище на миналото, неговата измамна невинност и какво би станало, ако започнем да връщаме миналото с терапевтична цел. Заниманията с клиниката и паралелното писане на тази книга бяха като скачени съдове. Понякога губех представа кое е реално и кое – не. Парчета от едното минаваха в другото.
Така или иначе основният въпрос и при двете беше как се прави минало.
Дали ще дойде някой като Онзи, който… ще се смили над вкочанените му членове, бледото лице и спряло сърце, ще каже „Лазаре, стани“, и миналото ще върне постепенно дъха си, ще тръгне кръвта под восъчната кожа, членовете му ще се размърдат, ушите ще се отпушат и очите ще се отворят.
Или, докато го чакаме, разни лъжепророци, изкусители и луди доктори ще опитват с трупа на миналото и всеки път ще получават чудовището на Франкенщайн. Може ли миналото да бъде съживено или съчленено отново? А трябва ли?
И колко минало всъщност може да понесе човек?
16
ГОСПОДИН Н.
Един човек, ще го наричам Господин Н., в края на дните си седи до прозореца в стаята и се опитва да възкреси онова, което си е отишло. Паметта го напуска, така както са го напускали приятелите му, докато е бил в немилост. Няма приятели, няма живи близки. Никой, на когото да се обади. Ако не сме в нечия памет, има ли ни изобщо?
Понякога случайни хора му разказват някакви истории, в които се появява и той, но нищо от разказаното не си спомня, струва му се измислено, все едно се е случвало на друг. Попада на текстове, под които стои името му. Вероятно е бил сравнително известен, после са го заличили. Съветват го да иде да си види досието. То също се оказва заличено, почти нищо не е останало. Но успява да засече (подшушват му) кой основно го е следил.
И тогава се принуждава да се обади на същото това ченге от едно време. Онзи първо се дърпа и отказва всякакви срещи. Господин Н. няма никакво намерение да му отмъщава, дори му се извинява, че го безпокои, но иска да се видят за съвсем друго нещо. Губи памет и трябва, преди да си отиде, да събере парчетата от себе си. А единственият, останал най-близко до миналото му човек, е агентът.
Вие знаете всяка подробност от миналото ми по-добре от всеки друг и от мен самия, нека се видим.
И започват срещите между тях. Разговарят дълго и бавно всеки следобед. Вече вън от света и двамата, или поне вън от системата, в която са били млади и врагове, най-близки врагове.
Част от историите нищо не говорят на Господин Н., все едно не са за него. Други отварят отдавна забравени врати в паметта му. Една жена идваше често при вас. Беше много красива жена. Всеки четвъртък в три следобед. Тогава оставахте сам в апартамента, съпругата ви я нямаше, напомня без деликатност агентът.
Господин Н. се опитва да си спомни и не успява. Да, имаше такива следобеди. Може да възстанови донякъде лекото чувство на вина и възбуда от тогава. Но коя е била тази жена и защо е изчезнала после? Явно е била доста смела, щом се е решила на връзка с него. Сигурно е знаела, че го следят. За човек с неговото минало това е неизбежно. Как изглеждаше тази жена? Агентът я описва в детайли. Как се движи по тротоара, как се обръщат след нея кварталните старци (това е почти по Омир), как се движи свободно, не притеснено или забързано с мрежичка като тукашните жени. Как косите й следват походката.
За първи път агентът се забравя и говори така дълго и в захлас, докато вървят под шарената сянка на градските кестени, в изпразнения и изсветлял от жегата град. Преследвачът и неговата жертва, най-сетне заедно.
Година и нещо след срещата ни с Гаустин в Цюрих имаме вече български клон на клиниката. Една просторна вила, строена през 30-те години недалеч от София, във вилната зона на Костенец. Обичам да идвам тук, самоназначил съм се за наблюдател, но всъщност лекарите и персоналът си вършат работата и честно казано, не им трябвам особено. Стоя и наблюдавам българското си минало, което си отива с тези хора, дошли тук в края на живота си. Възрастните хора винаги са ми били интересни, живях с тях като дете. Израснахме при бабите и дядовците си, с тях можехме да си говорим, разминахме се с цяло едно поколение – това на родителите ни. Сега, когато самият аз минавам в техния полк, интересът ми има и друга следа. Как се остарява пред лицето на смъртта, все по-далеч от живота, и как се спасява онова, което е неспасяемо? Дори като спомен. Къде отива после цялото това лично минало?