Ако съществува човек, когото той е обичал, това също може да мине като доказателство за собствената му наличност. Какво ли е станало после?
На следващото идване г-н А. има още една изненада за него. Вади от малката си кожена чанта грижливо увита снимка. Подава я на Господин Н. Снимката е черно-бяла, контрастът на светлосенките е силен, вижда се пуста улица, на тротоара под сянката на някакво дърво стоят Господин Н. и една жена, която се е навела към него, може би иска да му каже нещо на ухото или да го целуне, това не се разбира. Сенките от листата падат върху роклята ѝ.
Най-хубавата жена в София, казва накрая г-н А. Не беше за тук, нито за времето, нито за мястото. Знам, че много хора умираха за нея. Част от проблемите ви бяха и заради това. Разбира се, първо заради онова, което пишехте и приказвахте по кафенетата, особено през 68-а, около събитията. Но и заради нея. Беше дъщеря на един стар писател впрочем. Той не можеше да ви диша, Бог да го прости. Слаб писател, тежка номенклатура, майтапеха се, че тя е единственото му хубаво произведение. Тя знаеше, че няма никакво бъдеще с вас. Защото вие самият нямахте бъдеще. Мисля, че затова и ви обичаше.
Отново бъдещето. Ако можеше, Господин Н. щеше да си спомни, че никога не е имал отношение към бъдещето. Приказките за бъдещето при комунизма го караха да прави иронични подмятания в компании, космическото бъдеще също му беше неясно и подозрително, новият строй, новият свят, новите хора – всичко това звучеше толкова далечно и кухо. Получавам киселини от светлото бъдеще, каза веднъж в компания. (Това, разбира се, беше веднага записано.) Малко по-късно Бродски щеше да го формулира по-красиво: „Моите несъгласия с онази система не бяха толкова политически, колкото естетически“. Предпочитам все пак казаното от Господин Н. Неговите несъгласия със системата бяха физиологически.
19
Има и мъртво, балсамирано минало.
За тези от моето поколение първият спомен за мъртво тяло е общ. Сякаш имаше спусната заповед от Просветното министерство (и сигурно така е било) всички още в ранните класове да посетят мавзолея на Георги Димитров. Да се поклонят пред вожда и учителя, който толкова обичаше децата и се снимаше с тях, въпреки напрегнатия си работен ден. Да отдадат почит на героя от Лайпциг, който смело подпалил немския Райхстаг, както се беше объркал един мой съученик и си навлече голяма беля, викане на родители, мъмрене и пр. Гьобелс не успя да го осъди, а ти се намери да го наречеш подпалвач, викаше подир бедния ми съученик класната.
Все едно, първата среща със смъртта беше за цял живот. Мавзолеят ти я осигуряваше на живо, така да се каже. Всички последвали смърти и тела на покойници щяха да бъдат сравнявани с това тяло, щяха да бъдат копия на първото, образцово мъртво тяло. Знаехме, че сме щастливци, защото светът не гъмжеше от мавзолеи и препарирани човеци. Така си шушукахме, преди да влезем, и добре че никой не чу това „препариран човек“, защото щяхме да си имаме неприятности.
Докарали са ни чак от другия край на България. Цяла нощ люшкане с най-бавния пътнически влак, за да спестим една нощувка в столицата. На сутринта още сънени, гуреливи, директно от гарата, чакаме, нагазили в ноемврийската мъгла пред мавзолея. Страхът се появява, като идва ред за влизане. Минаваме покрай гвардейците на входа, които не помръдват. Дали не са препарирали и тях? Вътре коридорите стават полутъмни, осветени с електрически факли и студени като в хладилник. Мавзолеят е хладилник, разбира се. Нещо като камерата на хладилника, в който майките ни напъхват свинските джолани и пилета, да не се развалят.
Наближаваме залата с тялото, вече се вижда стъкленият похлупак. Демби, моят приятел, с когото делим един чин, ми е прошушнал отвън, че ако се вгледаш внимателно в клепките му, ще видиш как леко потрепват. Така бил казал брат му, който вече е минавал оттук.
Покойникът изглеждаше пластмасов, сакото и панталоните му бяха по-живи от него, на ревера стояха ордените, космите на мустаците му приличаха на четка за дрехи. Точно тогава, минавайки бавно покрай главата му, видях съвсем ясно, за стотна от секундата, как клепачът му леко потрепна. Так-так, два пъти, с левия клепач. Едва се сдържах да не изпищя. Сякаш ми правеше знак, намигаше ми от стъкления си похлупак. Внимавайте, защото другарят Димитров вижда всичко, казваше заплашително класната в училище и сочеше с показалката към портрета на стената. Да бе, да, грънци вижда, виках си аз, а сега той мърдаше с око да ме накаже за собствените ми съмнения. Наистина ще вземе да се окаже вечно жив, както ни повтаряха.