И така, миналото и Гаустин превземаха постепенно останалите етажи на клиниката. Имаше нужда да се обособят 40-те и 50-те. Бяхме започнали от 60-те сякаш несъзнателно сме подготвяли стаите за себе си. Но и пациентите на деветдесет си искаха своето детство и младост. Така Втората световна се нанесе на партерния етаж. Което се оказа добро решение, първо, защото спестяваше изкачването на стълби. И второ, мазето отдолу можеше да се ползва като бомбоубежище, а това правеше възстановката на десетилетието съвсем автентична. Повечето от хората имаха спомени тъкмо от укритията по време на бомбардировки.
Трябва ли да се събужда страхът, паметта за страх? Класическата реминисцентна терапия настояваше на позитивните спомени. Според Гаустин обаче всяка събудена памет е важна. Страхът може да е един от най-силните спусъци на паметта и това трябваше да се използва. Разбира се, тези слизания долу бяха редки, но винаги имаха резултат. Настръхнали и развълнувани, така се връщаха хората от бомбоубежището, уплашени и живи.
Над тях се разположиха 50-те. Тук беше царството на Елвис Пресли, Фатс Домино, на Дизи Гилеспи, Майлс Дейвис, тук можеше да се чуе цялата удивителна смес от джаз, рокендрол, поп и вече старомодно симфоничният Франк Синатра. Тук бяха „Север-Северозапад“, Хичкок, Кари Грант, „Нощите на Кабирия“, Фелини, Мастрояни, Бриджит Бардо, „Диор“… Светът се възстановяваше от войната и искаше да живее. На едната част от света това й се удаваше по-лесно. За другата част имаше отделна зона в дъното на коридора, няколко апартамента за източните страни. Един за петдесетте от Източна Европа, друг – отделно за съветските 50-те (добре финансирани впрочем). По сходен начин се обособиха и 50-те в Китай. Миналото е и финансов проект. Кубинската революция и Кастро не получиха отделна хасиенда, но затова пък половината от разхождащите се в тази част носеха тениски с Че Гевара и се спираха пред портрета на Ел Команданте. Коридорът между Запада и Изтока беше разделен по средата от „желязна завеса“, масивен дървен портал, който винаги се заключваше и само персоналът можеше да минава оттам. Никога не знаеш какво ще им хрумне на тези от едната страна.
Стигаше опитът за бягство на един от източния коридор, който се опита да прехвърли стената отгоре (имаше половин метър празно място между нея и тавана), но падна и си счупи крака. След тази жертва винаги някой от санитарите в стара военна униформа обикаляше от източната страна.
Загубата на памет стигаше до все по-млади хора, така че нуждата от етаж на 70-те също растеше и за това беше отреден четвъртият. А шейсетте оттам слязоха на третия. За 80-те и 90-те, като се наложи един ден, оставаше таванският етаж.
22
ПАМЕТТА НА ЗЪБОЛЕКАРЯ
Той не помни лица, нито ги свързва с имена. Отворете устата си да ви видя, аха, сега ви познах, вие сте този с пулпита на шести долу вляво, Кирчо, нали?
Вероятно може да се направи една археология на зъбите и всяко десетилетие да бъде точно възстановено според различните видове пломби и пластове материали, с които се е работило. О, казва моят зъболекар, вашите зъби са кратка история на 90-те, хаосът тогава, кризата, първо увличане по металокерамиката, масово умъртвяване на зъби, накриво вкарани щифтове, кошмар. Ако зъболекарите бяха археолози…
В зъболекарската поликлиника на града, където бях дете, в коридора над кабинетите, кой знае защо, бяха наредени снимките на цялото Политбюро… Още като деца знаехме думата „политбюро“, което само по себе си е отвратително. Разпознавах някои от лицата, портретите им висяха на много места, показваха ги по телевизора. Стоиш и трепериш в мраморния коридор с еднакви бели врати, ослушваш се за стържещия звук на машинката. Някой току изпищи отвътре. И в този стерилен, полутъмен коридор гледаха лицата на онези от горе. Безлични, остарели лица, безсърдечни лица, никакво упование.
Такива бяха донякъде и 70-те, мрамор и старци.
Тези лица влязоха завинаги в главата ми и като при кучето на Павлов, чуя ли машинката на зъболекаря, те се явяват като безразлични светци на болката. И обратно, мерна ли ги в някой архивен вестник, моментално ми прещраква зъбът.
23
Всяка сутрин преглеждам новодошлите вестници и списания. Списание „Тайм“ от втората седмица на януари 1968-а. На Бродуей играят „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ на Стопард. По кината тече премиерно „Чужденецът“ на Висконти. И почти във всяка рубрика – The War. Човек ще помисли, че Втората световна още не е свършила или е избухнала отново. Разбира се, става дума за Виетнамската война. Горе, в малко квадратче, преброяване на убитите американски войници във Виетнам за 1967 г. – 9353. Следват две колони за събитията в Чехословакия, събитията всъщност предстоят, а заглавието „Повод за надежда“, свързано с избирането на Дубчек, скоро също ще бъде опровергано. Но сега е началото на 1968 г., още нищо не е ясно. Историята още е новина.