Изведнъж България се появява с изречението, че близо 20 процента от колите по пътищата са със служебни шофьори (chauffeur-driven), т.е. возещи бюрократи и началници от всякакъв калибър. Без особена връзка с този материал, а кой знае, на цялата съседна страница грее огромен червен понтиак, широк колкото улицата, Pontiac Bonneville от 1968 г.
По същото време, втората седмица на януари 1968 г., една зелена селска джипка (служебна, списание „Тайм“ има право), от тези с брезент вместо кабина, се друса по черния път към родилния дом в съседния град. В джипката е майка ми, в майка ми – аз, шофьорът е баща ми. Отиваме да се родя.
И ето как статистиката от „Тайм“ ме засяга съвсем лично: в селото няма други автомобили. Може би във връзка с целия зор по намиране на кола за откарването на майка ми до родилното, баща ми изтегля всичките спестявания на семейството, взема заем и купува на старо една „Варшава“, с което рязко увеличава процента на личните автомобили в селото. „Варшава“-та е мощна, дебела и бръмчаща, не като онзи червен понтиак, и според един съсед се води на учет към военните, та при мобилизация я национализират, слагат й едно леко оръдие отгоре, което автоматически я превръща в малък танк, а шофьора – в танкист. Това силно притеснява баща ми, защото вече е месец май 68-а, в Прага се запролетява и същият съсед (ченге или шегаджия, не разбрахме) казва, че ще се наложи да ходим да освобождаваме братята чехи. Че от кого, пита наивно баща ми. Как от кого, от тях самите, отвръща съседът и баща ми вече се вижда с мобилизираната „Варшава“ в Прага.
Подозирало ли е списание „Тайм“ за тревогите на баща ми и за моето раждане (случило се по пътя в селската джипка на текезесето), пишейки за надеждата в Прага и за дефицита на частни леки автомобили в България? А баща ми за „Тайм“? Едва ли. Но въпреки това всичко е свързано. Джипка, понтиак и Дубчек.
Да четеш списания и вестници отпреди 40-50 години. Онова, което е тревожело, вече не тревожи. Новините са станали история.
Извънредните новини са изгубили всяка извънредност. Хартията е пожълтяла, лек дъх на влага от гланцираните страници. Но какво става с рекламите? Тези, които с досада сме пропускали тогава, сега придобиват нова стойност. Изведнъж рекламите са станали истинските новини за онова време. Входът към него. Памет за всекидневие, което се разваля най-бързо и хваща коричка от мухъл. Разбира се, обектите, които рекламират, вече ги няма. И това всъщност вдига стойността. Усещане за изчезнал свят, който се забавлявал, карал понтиак, облечен в бели панталони и с широкопола шапка, пил чинцано, разхождал се из Сен Тропе. Същият свят, който 30 години по-рано е чакал на опашка за специалното намаление на радиоапарати през 1939-а, за да слушате на живо войната, която предстои, все едно е бейзболен мач…
Впрочем през 1939-а потреблението на радиоапарати рязко е скочило. Това ще е медията на войната. Ще я съобщават по радиото, ще се предават поздравителни концерти за войниците от фронта, цялата пропаганда ще мине на къси и дълги вълни, ще гърмят за победите, ще премълчават отстъпленията и загубите пак на същите вълни, всички ще стоят скупчени около дървената кутия.
Къде е отишло всичко това… Какво е станало с радиоапаратите и хората около тях, с всички цветни приложения на списанията. Русото момиченце от рекламата за детския радиочас сега е старица в някой хоспис и вероятно не помни името си.
24
Беше истинско откровение да гледам от другата стая през полуоткрехнатата врата как възрастната дама, която дойде с абсолютно безизразно лице, лишено от всякаква емоция, с празен поглед, изведнъж се оживи, като видя големия дървен радиоапарат с изписани на скáлата градове и започна да ги чете на глас:
Лондон, Будапеща, Варшава, Прага
Тулуза, Милано, Москва, Париж
София, Букурещ…
Ааа, София, каза тя, София. В такива ситуации трябваше деликатно да се приближа, да подхванем разговор, да съм готов да чуя историята, да я окуража да си спомни. Оказа се емигрантка от България, баща й бил немски инженер, оженил се за българка, живели в хубава къща с двор в някакво село до София, до планината… не помнеше вече името. Племенникът й, който я беше довел, стоеше до нас и не можеше да повярва, че леля му говори и се вълнува. Това, предполагам, е нейният език, български, каза той.