Разбира се, Хилде ни чака в точния час на аеропланището, прекрасна в своите ранни седемдесет. В чужбина хората остаряват по-красиво и по-бавно, старостта е по-милостива там.
Тук е мястото да кажа, че Хилде е родена в България и успяла да хване последния влак, преди Червената армия да влезе. Искали да останат, бащата, немски геолог, не бил свързан с военните, но ги предупредили, че нищо добро не могат да чакат тук. Бягала заедно с майка си, българка, и по-малкия си брат. Бащата останал да привърши някакви неща по къщата и щял да хване влака след седмица. Застреляли го една нощ по-късно… Хилде била на 9. Пътували почти седмица, влакът бил непрекъснато бомбардиран. Спомня си ясно миризмата на трева и пръст, когато залягали покрай релсите. Разказва ми това, докато стоим в дневната, която от своя страна си е останала завинаги в 60-те, с лампиона, с поовехтелите фотьойли с дървени облегалки.
Тогава се сещам да извадя заводския хляб, за който ме е помолила по телефона. Признавам, че тази молба ме е озадачила. Обиколил съм два-три магазина, докато намеря обикновен заводски хляб в България. Кой изобщо го купува вече. Хилде взе хляба внимателно, развълнува се и излезе в коридора, за да не я гледам. Върна се след малко и каза, че помни вкуса на този хляб от детството си. Отряза две филии, поръси ги с малко сол и ми подаде едната. Никога не съм виждал човек, който така сладко да яде филия прост заводски хляб със сол.
След това ни заведе в кухнята да ни покаже нещо много специално. Отвори най-долната част на бюфета и извади тенджерата от дъното. Беше огромна и тежка тенджера, изработена от груб здрав метал. Сякаш са претопявали танкове, за да я отлеят, помислих си тогава и дори го изрекох на глас. Хилде се усмихна и каза, че не подозирам колко съм прав. Тази тенджера била първото и най-ценно нещо, което съсипаната немска държава раздала на семействата. По една голяма тенджера от претопени оръжия и муниции. С тази тенджера оцеляхме, каза Хилде, и камъни можеш да вариш в нея.
И си представих младата Хилде в съсипията на 40-те и 50-те в Германия, разчистваща с другите жени руините, търсеща оцелели тухли, строяща, шиеща дрехи за брат си, чакаща за няколко картофа, стояща в тъмното, за да пести ток. Без мрънкане, като човек, комуто се е случило да вдига отново една държава, срутила се до основи.
Стояхме в скромния й апартамент и си мислех, че някога трябва да разкажа историята на Хилде, която, без да подозира, построи отново Германия. С една очукана тежка чугунена тенджера и спомена за филия заводски хляб със сол.
26
Постепенно клиниката за минало на Гаустин намираше свои последователи. За няколко години на различни места започнаха да се появяват стаи или къщи за минало. В Орхус например ползваха построeното по-рано етнографско градче, където бяха събрали къщи от различни векове, пренесли ги там и показваха на учениците и на туристите как са живели предците им тук, как са отглеждали гъски, овце, кози и коне. Гъските, овцете, козите и конете не бяха от XIX век.
Стана ми любопитно, ползвах като повод един литературен фестивал в Дания, отидох няколко дни по-рано и хванах влака за Орхус. Бях помолил една датска приятелка да се обади предварително, че се интересувам като писател или като журналист от този социален проект и пр. Явно се беше справила повече от добре, защото, когато отидох, вече ме чакаше едно мило момиче, което щеше да ме придружи.
Всъщност мястото нямаше много общо с клиниката на Гаустин, музеят си беше музей, но два пъти в месеца затваряха малко по-рано за посетители и в оставащите часове водеха групи от домове за възрастни, предимно с деменция. Една част от мъжете и жените, според силата и спомените си, отивали в стопанството, хранели патиците и козите, поливали лехите или стояли на припек в двора. Имало и такива, на които подобни занимания нищо не говорели, нямали памет за село и домашно стопанство. Тях водели директно в един апартамент, запазен така, както си е бил през 1974 г. Хареса ми тази работа с конкретна година, макар да не беше ясно дали този апартамент не е бил същият и през 1973-та, както и през следващата 1975-а. Кухненската маса, хладилникът или тапицираният диван в хола едва ли увяхват за една година като откъснати лалета. Заяждах се, разбира се.
Момичето беше симпатично, понасяше спокойно и по северному моите съмнения, въпроси и директни южняшки шеги. В апартамента жените се насочват веднага към кухнята, каза тя. Сякаш се включвал някакъв скрит компас. Те, които трудно се ориентирали в собствените си апартаменти, тук инстинктивно се оправяли – условен рефлекс, превърнал се в инстинкт. Привличала ги миризмата на подправките, отваряли бурканчетата с босилек, карамфил, мента, розмарин, заравяли носовете си вътре, вече не помнели имената, смесвали ги, но знаели за какво става дума.