Тръгват подир изгубената вече миризма на прясно смляно кафе, продължи момичето, имаме запаси точно от онези сортове, които са били популярни през 50-те и 60-те. Обичат сами да го мелят. Често продължават да въртят мелничката дълго след като кафето е смляно.
Представих си как споменът за миризми напуска последен опразнената хралупа на паметта. Може би защото е най-ранното сетиво, затова си отива най-накрая, като зверче, което се отдалечава, душейки с наведена глава. Представих си ясно тези жени, които въртят до безкрайност старите четвъртити дървени мелнички за кафе или високите цилиндрични от потъмняло сребро с медни дръжки. Това би трябвало да е картина от XVII век, достойна за четката на старите холандци Вермеер, Халс и Рембранд, детайлен реализъм и възвишено всекидневие в едно. Безкрайното въртене на мелничката за кафе, миризмата, която пиеш с носа си, някои неща не се променят през вековете. Представих си ги как смилат годините, сезоните, дните и часовете като кафени зърна. Докато въртят тези мелачки за кафе, каза Момичето с перлената обеца (така я нарекох), все едно наистина отиват в друго време. Имаме и библиотечка с книги от 60-те и 70-те, но буквите вече не значат нищо за повечето от тях. Понякога гледат детските книжки, радват се на картинките и толкова.
Всъщност оказва се, че тъкмо в началото на XVII век един холандец, Петер ван дер Брок, успял да пренесе през моретата няколко кафени семена и отгледал първата фиданка. Негов последовател пък бил не кой да е, а самият Карл Линей, който много си падал по тези храсти и поел грижата нататък. А самият Линей на стари години прогресивно започнал да губи паметта си. Този, който дал имена на света, подредил и класифицирал неподредимото, изведнъж започнал да губи същите тези имена. Представям си го как седи над някоя незабравка и се опитва да си спомни латинското име, което сам й е дал.
Вървяхме покрай къщите от други времена, отбихме се в пощата от 20-те, за да отчетем края на цяла една индустрия на очакването, на отложената радост от пътуващото с дни съобщение. Разминавахме се с благородници от минали векове, с млекари, с овчари без овце, кимвахме на обущарите, седнали пред обущарниците си, на едно място деца с къси панталони, тиранти и каскетчета играеха на прескочикобила, а на един малък кръстопът клошар беше подложил кротко скъсаната си шапка. Повечето са доброволци, отбелязва моята водачка, студенти по история или пенсионери. Нищо не им се плаща, а те стават все повече и повече с всяка година. Понякога идват и бездомници. А като какви се преобличат, оживих се аз. Даваме им топли и чисти дрехи от някоя епоха. Но повечето от тях не искат да си сменят дрехите. Просто искат да си останат каквито са. И сами казват, нали винаги е имало бездомници, от кой век ви трябваме?
И те са прави, разбира се, мисля си после. Бездомниците нямат история, те са… как да кажа, отвъдисторически, непринадлежащи. В известна степен такъв беше и Гаустин.
Накрая седнахме в най-известната верига сладкарници от 70-те, където на място приготвяха пастите, целувките и кроасаните, с брашното, ванилията, лимоновите кори, канелата и всички останали съставки от онова време, изпечени в печки и фурни от тогава, с тогавашните форми и глазури, както подчерта Лоте. Стояхме и пиехме някаква популярна за времето си марка течен шоколад, в порцеланови чашки със златен кант. Покрай нас се въртяха сервитьорките на 70-те, имаше нещо много познато в тях, което ме запращаше назад, един от първите ми почти еротични спомени беше свързан с тези високи бели обувки над глезена.
Лоте, попитах без предисловие, кое десетилетие бихте си избрали – шейсетте, седемдесетте или осемдесетте?
Тя помълча малко и даде най-точния отговор, който може да се даде на такъв въпрос: Бих искала да съм на 12 във всяко едно от тях.
Това би бил и моят отговор.
27
Да, експериментът в Орхус работеше, но си оставаше усещането за музей, за посещение на „Дисниленд“ в неделя. Опитът на Гаустин се целеше другаде.
Да слезем в 68-а, предложи той, като се върнах.
Беше хубаво това „да слезем в 68-а“, нещо като слизането на Орфей в подземното царство. Просто 60-те бяха на долния етаж. Седнахме на двата лимоненожълти фотьойла. Беше ги намерил на разпродажба, струва ми се за луди пари, разчиствали апартамента на някакъв богат местен имитатор на Уорхол.