А какво ще правим с 40-те, попитах, с войната?
Гаустин стана, отиде до прозореца и след цяла минута отвърна:
Не знам, наистина не знам.
Да чуеш от него фразата „не знам“, се случваше веднъж на сто години, Гаустин знаеше всичко, или поне никога не си признаваше обратното.
Тогава, в следобеда на 1968-а или на 2020-а, един и същи следобед в крайна сметка, Гаустин нахвърли онова, което в някаква степен щеше да се случи по-късно. То изглеждаше логично и в същото време отвъд всяка логика, едновременно невинно и опасно – опасност от, така да се каже, исторически порядък. Беше извадил един стар тефтер с телено гръбче и рисуваше планове, години, хронотопи, имена на градове и държави. Житаните димяха, понякога забравяше недопушената цигара и палеше нова, очите ми сълзяха от дима, да, от дима, струва ми се. Сиви облаци се носеха заплашително над бъдещето или миналото, както и да го наречем, което Гаустин чертаеше пред мен. Разбира се, това е само метафора, помислих си тогава, опитвайки се да прогоня предчувствието.
Защо му беше този експеримент, защо се нуждаеше от разширяване полето на миналото? Той беше постигнал това, което други не бяха и сънували. Беше от първите, въвели клиниките за минало. В различни страни се откриваха центрове, ползващи опита му. Гериатриите сега се надпреварваха да го търсят, да работят с него, да го канят за консултант. Никога не се появи лично, на повечето места пращаше мен, за да нося отказите му, винаги любезни, но твърди. И макар че отказваше всякакви интервюта и публичност, името му беше споменавано с респект и страхопочитание, така както се говори за гений и ексцентрик, когото малцина са виждали, но това само усилваше легендата.
28
БЕГЛЕЦА
Кръстих го Самотния бегач на дълго разстояние, имаше такава британска сърдита книга навремето, която, признавам си, така и не прочетох, но заглавието си остана в главата ми. Напоследък помня много повече книги, които не съм прочел, отколкото прочетените. Не го намирам за аномалия, то е като с неслучилото се.
Така де, той наистина беше (по-скоро бил е) бегач на дълги разстояния – физически здрав, як, бивш спортист и сякаш тялото не искаше да го забрави. Много жив, много любопитен, болестта беше изяла последните трийсет-четиресет години от паметта му, макар понякога да ни изненадваше с внезапни връщания. Лекарствата се опитваха да забавят процеса, ние се опитвахме да му върнем време, което помни. (Ясно е, че излекуване няма, но човек има право на щастие и в болестта, както казваше Гаустин.) Беше битка за минало, битка за всеки спомен.
Вероятно до две или три години силите на Бегача щяха да го напуснат, паметта на мускулите да отслабне, процепът време за спомняне да се стесни съвсем или да изчезне напълно. Но сега още беше във форма, даже в подозрително добра форма. Живееше щастливо при нас в Алцхаймер селището в квартала на 70-те, бяхме го зачислили в полка на 79-а, както се шегувахме с Гаустин.
Ходеше в малката библиотека да чете всеки ден новия брой на един вестник от 1979-а. Бяхме събрали цялото течение и го пускахме ден по ден. Само прогнозата за времето невинаги съвпадаше. Но пък никой не е очаквал нещо повече от синоптиците, така че това не правеше впечатление. Бегача четеше много, вълнуваше се от всичко, което се случва. Беше меломан и още не можеше да преживее разпада на „Бийтълс“, стоеше на страната на Ленън. Падането на режима на Пол Пот, първото посещение на папа Йоан Павел Втори в Мексико – следеше всичко, годината тръгваше добре този януари. После ходеше известно време посърнал, четейки за китайското нападение по границите с Виетнам. Радваше се като дете, когато видя първата снимка на пръстена на Юпитер, пратена от „Вояджър“. Искаше дълго да си говорим какво има на този пръстен, откъде са цветовете. Дали случайно няма да се открият форми на живот там… Опитвах се да споделям неговите очаквания и предчувствие за чудо, както би казал Гаустин, и да изпитам същото вълнение.
Но най-много от всичко го вълнуваше Ленън. По това време светът забиваше към АББА и диско, несъмнен знак за падение, той обаче следеше навсякъде по списанията и вестниците всяка крачка на Джон. Пишеха, че вече е станал домошар, печал хлебчета вкъщи и дундуркал тригодишния Шон. Бегача не виждаше нищо лошо в това и когато в друг вестник се появиха язвителни подхвърляния от Синтия, бившата на Джон, че той по цял ден всъщност киснел пред телевизора, Бегача наистина се ядоса. Веднъж дойде при мен с новия брой на „Лайф“, ако не се лъжа, и ми прочете как напоследък Ленън се посветил на автобиографията си и вече записвал на касетофон първите си детски спомени от къщата на „Пени Лейн“. Това чакам да прочета, повтаряше въодушевен Беглеца.