29
ЧИСЛА
Виждаш накъде върви светът, каза една сутрин Гаустин… Пълен провал, всичко, което преди време очаквахме за следващите двайсет-трийсет години, не се случи. И сам знаеш, че част от провала на бъдещето е и провал на медицината. Светът старее и на всеки три секунди някой губи памет.
Статистиките бяха новата му обсесия, следеше ги, съпоставяше и анализираше денонощно растящата крива за различните болести на паметта, данните на Световната здравна организация, на Европейската и на няколко по-големи национални центрове. Тези на САЩ например бяха наистина страховити – към 5 милиона с деменция, още 5 милиона и половина болни от Алцхаймер. В света сега са над 50 милиона, казваше Гаустин, само регистрираните, това е държава по-голяма от Испания, до седем-осем години ще бъдат 75 милиона, и пак само диагностицираните. В Индия например 90 процента от дементно болните никога не са диагностицирани, а в Европа близо половината. Близо половината в Европа, представяш ли си, тоест удвои цифрите, които знаем. Край нас е пълно с хора, за които спусъкът вече е дръпнат, но те не знаят. А може ти и аз да сме част от тях… Проверявал ли си се?
Не.
И аз не съм. Идва някаква глобална деменция.
Гаустин знаеше как да прониква във всичките ми скрити страхове. Напоследък имах чувството, че всеки ден ме напускат, изсулват се тихо като невестулки имена и истории.
Има и нещо друго, това е една от трите най-скъпи болести в момента, продължи той с числата. Американците са си го изчислили, 215 милиона на година, и то преди пет години. Това са лекарства, социални работници, лекари, придружители, представяш ли си колко много придружители трябват. Там някои политици ще се усетят много скоро да яхнат вълната, ще тръгнат брожения, никой няма да иска да плаща огромни суми за хора с ментални увреждания, които вече са само в тежест на обществото, нелечимо болни, нуждаещи се от милостива смърт, ще искат радикална здравна политика, някаква реал политик в медицината… познато ти е, реториката е изработена и приложена още през 30-те.
Добре че не трябваше да възстановяваме и трийсетте, помислих си, но все пак бях надничал в тях. Спомних си корицата на „Нойес фолк“ от 1938-а, издание на националсоциалистите със снимка на „нелечимо болен“ и надпис 60 000 райхсмарки е сумата, която този човек с генетично заболяване струва на обществото за една година. Скъпи сънароднико, това са и твоите пари.
Нашите пациенти биха били първи в черните списъци. С тях се е почнало – с психиатричните клиники и гериатриите.
30
Веднъж в клиниката доведоха една възрастна жена, госпожа Ш., която отказваше да влезе в банята и изпадаше в тиха истерия само при вида на душа. Това се случва понякога, в тежкия стадий на заболяването хората стават агресивни, своеволни, като деца, които се заинатяват за обичайни преди неща. В такива случаи намираме сапуни и шампоани от едно време, които още пазят миризмата си, тоалетни принадлежности, шапки за баня от тогава, някогашни дебели хавлии с монограм, огледала с кокалени дръжки, дървени гребени… Всичко, което би направило познато и близко една баня. Но в случая нищо не помагаше. Тя все така се дърпаше, плачеше и молеше сестрите да бъде пощадена. И тогава с Гаустин се заровихме в архивите, издирихме оцелели родственици на тази жена, документи и разбрахме, трябва да призная, че Гаустин се досети първи, госпожа Ш. беше оцеляла от Аушвиц. Самата тя явно беше опитала да забрави и да не говори за това. Но сега, в късния стадий на заболяването, онова, което цял живот е искала да изтрие, се връщаше като насрещен влак и нямаше как да се спаси в други спомени и в друго време. Някъде Примо Леви пишеше, че лагерът е онази неизбежна реалност, в която знаеш, че рано или късно ще се събудиш насред съня на живота. И това усещане не намалява с годините.
Изведнъж вечните сутрешни въпроси на госпожа Ш. дали са открили майка й и живи ли са братята ѝ, получиха обяснение. Разбрахме защо се запасява с корички хляб и остатъци от столовата, криейки ги в шкафа си. Всичко, което отключваше тази памет, трябваше да се избягва – душовете, чаткащите токчета на сестрите в коридорите (заменихме ги с меки чехли). Дежурното осветление беше приглушено. Част от столовата беше разпределена на по-малки уютни сепарета, за да се избегнат големите общи помещения, тракането на прибори, скупчването на хора. Неволно си даваш сметка колко много неща в една клиника са потенциално заредени със скрито насилие, както би казал Фуко. Нищо повече няма да е невинно – баните, столовата, газовата печка, лекарят с престилката, който иска да ти сложи инжекция, осветлението, лаят на кучета отвън, резкият глас, някои немски думи…