Когато извиках Гаустин за първи път, беше, за да подпише три реда, които ми бяха дошли ей така отнякъде, сякаш от друго време. Мъчех се месеци наред и не можах да добавя нищо към тях.
От жената съчинен е трубадурът
мога да повторя пак
тя е съчинила Съчинителя…
Една вечер сънувах името, изписано върху кожена подвързия – Гаустин от Арл, XIII век. Помня, че още насън си казах, това е. После се появи самият Гаустин, искам да кажа един, който приличаше на него и когото така и нарекох за себе си.
Било е в самия край на 80-те. Някъде трябва да съм запазил тази история.
5
ГАУСТИН. ЗАПОЗНАВАНЕ
Ето как предпочитам да ви го представя. На един от традиционните ранносептемврийски литературни семинари по морето го видях за първи път. Бяхме седнали надвечер в едно крайбрежно ресторантче, всички до един пишещи, неженени и неиздали първа книга, в една приятна възраст между 20 и 25. Келнерът едва смогваше да записва ракиите, мешаните салати и снежанките. Когато млъкнахме, за първи път се обади младежът в края на дългата маса, който явно не беше успял да поръча нищо.
Една сметана, моля!
Произнесе го с увереността на човек, който поръчва най-малко патица с портокали или синьо кюрасо. В последвалата дълга тишина се чуваше само как идващият от морето привечерен ветрец тътреше някаква празна пластмасова бутилка.
Моля?, успя да произнесе келнерът.
Една сметана, ако обичате, повтори той със същото сдържано достойнство.
И ние бяхме озадачени, но скоро разговорите на масата върнаха предишната си шумност. След малко чиниите и чашите скриха покривката. Последното, което келнерът донесе, беше малка порцеланова чинийка с позлатена златна ивица. В средата на чинийката стоеше изящно, както ми се стори, поръчаната сметана. Пиеше толкова бавно и по малко, че му стигна за цялата вечер.
Това беше първата ни среща.
Още на следващия ден опитах да се сближа с него и в оставащото по-малко от седмица време съвсем загърбихме семинара. И двамата не бяхме от най-разговорливите, така че си прекарахме чудесно времето в разходки и плуване и едно взаимно споделено мълчание. Все пак успях да науча, че живее сам, баща му бил починал отдавна, а майка му заминала нелегално преди месец за трети път – и той много се надяваше този път да бъде успешен – за Америка.
Разбрах още, че понякога пише истории от края на миналия век, точно така се изрази, и аз едва сдържах любопитството си, давайки си вид, че това е нещо съвсем естествено. Миналото особено го занимаваше. Обикалял стари, опразнени къщи, ровел се в развалините, прочиствал тавани, сандъци и събирал всякакви вехтории. От време на време успявал да продаде нещо било на антиквариат, било на познати и така се издържал. Помислих си, че скромността на поръчката му онази вечер не даваше основания да се разчита особено на този бизнес. Затова, когато между другото ми подхвърли, че в момента разполага с три кутии цигари „Томасян“ от 1937 г., обезпрашени, дубъл екстра качество, аз като заклет пушач веднага поисках да ги купя и трите. Наистина ли, каза той. Винаги съм мечтал да опитам толкова отлежал „Томасян“, отвърнах и той тутакси хукна към бунгалото си. Гледаше ме с истинско удоволствие как небрежно припалвам с оригинален немски кибрит от 1928-а (подарък от него към цигарите) и питаше как е духът на 37-а. Лютив, отвръщах аз. Цигарите наистина бяха серт, нямаха филтър и димяха яко. Сигурно е заради бомбардировките над Герника през същата година, тихо каза Гаустин. А може и заради дирижабъла „Хинденбург“, най-големият цепелин в света избухна тогава, мисля, на 6 май, на 100 метра над земята, преди да кацне, с 97 души на борда. Всички радиорепортьори плачеха в ефир. Тези неща сигурно полепват по листата на тютюна…
Щях да се задавя. Загасих цигарата, но не казах нищо. Говореше като очевидец, който след много усилия е успял да преодолее случилото се.
Реших да сменя рязко темата и за първи път този ден го запитах за името му. Наричай ме Гаустин, каза той и се усмихна. Приятно ми е, Ишмаел, отвърнах аз, за да продължа шегата. Но той сякаш не чу, каза, че харесва онова стихотворение с епиграфа от Гаустин, стана ми приятно, признавам. И освен това, продължи съвсем сериозно, събира двете ми имена Августин-Гарибалди. Нашите така и не можаха да се разберат как да се казвам. Баща ми твърдо държал да ме кръстят Гарибалди, беше страстен негов почитател. Майка ми, казваше Гаустин, тиха и умна жена, явна почитателка на свети Августин с изкарани три семестъра философия в Университета, настояла да прибавят и името на светеца. Тя продължава да ми вика Августин, а баща ми, докато беше жив – Гарибалди. Така се събраха ранно богословие и късно революционерство.