Гаустин нямаше моите колебания и постепенно започна да отваря режима на клиниките все по-широко. За човек, чиято обсесия е миналото, всяко разширяване на полето беше добре дошло. Правеше го внимателно все пак. Не съм сигурен, че имаше стратегия, нито че търсеше печалба. (Ниша определено съществуваше.) Според мен виждаше нещо много повече от добре обезпечения чек на миналото. Искаше да влезе в часовниковия механизъм на самото време, да бутне някое колелце, да забави, да се опита да върне стрелката назад.
Идеята на Гаустин отиваше още по-нататък. Не просто да идваш за няколко часа през деня като на фитнес, а да останеш… той не каза завинаги, може би седмица, месец, година. Да живееш на това място. Казвам място и виждам колко не на място е тази дума. Гаустин искаше всъщност да се отвори време за всички. Защото ставаше дума тъкмо за това. Там, където другите мислеха в пространство, квадратни метри или декари, той измерваше в години.
Експериментът беше в това да създадем защитено минало или „защитено време“. Времеубежище. Искаше да отворим прозорец във времето и там да живеят болните, но и техните близки. Да дадем шанс на възрастните двойки, които цял живот са били заедно, да останат заедно. Дъщери и синове, по-често дъщери, които искаха да прекарат с майка си или баща си още месец или дори година, преди нещата да се срутят съвсем. Но не просто да стоят до леглото им в една асептична бяла стая. Идеята беше да останат заедно в една и съща година, да се срещнат на единственото възможно „място“ – в годината, която още се мержелее в угасващата памет на родителя.
33
ПОСЛЕДНИЯТ МАЧ
Вървях в топлата юнска вечер на 1978 г. Някъде от улицата се носеше such a lovely place, such a lovely place, such a lovely face[4] „Хотел Калифорния“ на „Ийгълс“ се лееше отвсякъде тази година. Мрачно и упоително, някъде губеше смисъла, после се връщаше пак, китарната кода беше наистина хипнотизираща[5]
На централната улица масите на ресторанта отвън бяха запълнени. От някакъв тумбест бакелитов телевизор течеше финалният мач на Световното по футбол. Предаваха пряко от Буенос Айрес. Спрях и се загледах. Холандия срещу Аржентина, Европа срещу Латинска Америка. Знаех добре как ще свърши този мач, беше първият, който гледах заедно с баща си преди 40 години. Заради непрекъснатите номера на аржентинците сме на страната на Холандия, но тя явно ще загуби. В деветдесетата минута Роб Рензенбринк ще получи топката след дълго подаване, ще шутира и… ще удари гредата. Заложили сме на губещия отбор. Би трябвало да сме свикнали, защото България винаги е губила, пък и в случая играят други. Но човек никога не свиква. А Холандия играе прекрасно. Не е честно, нали добрите винаги побеждават, удрям с малкия си юмрук по масата. Опитвам да се ядосам повече от баща си. Баща ми се обръща към мен и казва: Виж, старче (така ми викаше), животът е повече от една загуба.
Има неща, които човек запомня за цял живот. Може би защото бащите по онова време, и моят не беше изключение, никога не говореха с нас като с големи. Затова тази реплика беше от реда на извънредните събития. Това трябва да е било бащиният завет. Така и не разбрах съвсем дали има предвид, че животът ще е пълен със загуби и това е само първата от тях, или че животът винаги е по-голям от всяка загуба. А може би и двете.
Ресторантът гъмжи, всички са превъзбудени от мача. Там, на последната маса, стои един мъж на 80, с абсолютно бяла коса, светли очи, висок и слаб. Не отлепя поглед от телевизора, но сякаш не участва във вълнението, поне не видимо. Не мигва и не помръдва. Проправям си път и сядам до този мъж. Може ли, питам. Поглежда ме, без да завърти главата си, и едва видимо потрепва с долната устна.
Мачът вече върви към края на второто полувреме, резултатът е равен. Стадионът ври. Ударът в гредата предстои. Предстоят продълженията. Всички скандират името на Кемпес. Ето сега 90-а минута. Красив параболичен удар, всички по масите настръхват, привържениците на Холандия се надигат от столовете, готови да извикат, топката лети заплашително към вратата на Аржентина, пада на крака на Рензенбринк удар… А! Ааааа… Греда. Викът, който е бил подготвен за гола, в крайна сметка се срива в провлачена въздишка…
Поглеждам мъжа до мен. Всъщност през цялото време се опитвам да гледам мача през неговите очи. При удара на Рензенбринк, той само свива дясната си ръка на масата в юмрук. Значи все пак се вълнува.
Резултатът остава равен, напрежението расте, коментаторът е прегракнал. Следват няколко минути пауза, в които се поръчват нови бири. Гледам лицата на хората. Дали всички гледат като за първи път този мач. Или част от тях все пак знаят, спомнят си, придружителите със сигурност. Но какво значение има всъщност, няма разлика, лицата на всички са напрегнати и озарени. Не се знае как ще свърши мачът, който е свършил преди 40 години. Опитвам се и аз да го гледам като за първи път. Може би този път чудото ще се случи. Всичко е възможно, всичко отново предстои.