Утрешните вестници ще бъдат изкупени веднага, ще има първи анализи, снимки от мача. Същите отпреди 40 години, просто препечатани на нова хартия, миришещи още на мастило. Ще се говори цял месец за този мач, за гола на Кемпес в продълженията. За отказа на холандците да се явят на награждаването, за отказа на Кройф да участва в националния на лалетата, което предопределило изхода на Световното, за мръсната игра на аржентинците със забавянето на мача заради гипсираната китка на един холандски играч… За всички онези подробности, от които е направена историята.
Но сега не ме интересува историята, интересува ме само биографията. Хората не бързат да се разотиват, допиват си бирата, коментират, ядосват се. Дори тези, които са на страната на аржентинците, не смеят да се зарадват. Аз стоя на масата до мъжа. Тъмно е, хората стават и тръгват. Излиза студен вятър.
Хващам го за ръката и казвам тихо, но отчетливо: Виж, старче, животът е повече от една загуба. Той се обръща много бавно към мен. Гледа ме, не съм сигурен какво вижда, какво препуска в опразнената му памет. Минали са 40 години, откакто гледахме този мач заедно.
Ако ме няма в паметта му, има ли ме изобщо?
Минава минута. Размърдва устни и повтаря без глас, само с устните, но аз разбирам, това е паролата, две срички – Стар-че…
Това е последният ни разговор. Повече не ме разпознава, всичко се развива страшно бързо. Мозъкът се е предал, провинциите на тялото се бунтуват. Взел съм го при себе си в селището, което Гаустин току-що е отворил.
Разбира се, преди това съм проверил наличното в страната, от която идвам. Клиниката, в която влязох уж да видя роднина, за да ме пуснат, беше отчайваща. Повечето бяха вързани, за да не буйстват, въртяха обезумели очите си и виеха тихо като добичета, загубили гласа си от викане. Мисля, че беше най-ужасяващото нещо, което съм виждал в живота си, а съм виждал наистина ужасяващи неща. Какво се чудите, сам съм на 30 души, не мога да ги удържам, ама не се мъчат дълго… подхвърли някакъв санитар, подминавайки ме в коридора. Изхвърчах навън и затваряйки входната врата, видях принтирана на обикновен лист обява на погребална агенция с няколко телефона. Запомних името ѝ: „Мементо мори“.
Грабнах баща си и въпреки волята му го доведох в клиниката на Гаустин. Човек има право да умре като човек. Последните три години, когато е в съзнание, непрекъснато иска да си отиде. „Да си отиде“, на неговия език значи да му помогнем да умре. Написал го е на всички възможни листчета, дори на тапетите в неговата стая. Докато още можеше да пише.
Десет месеца по-късно се предавам и решавам да видя възможностите за евтаназия. Просто да проверя.
34
ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА КРАЙ
Никога преди не сме подозирали, че загубата на памет може да е смъртоносна. Или поне аз не съм подозирал. Винаги съм го приемал по-скоро като метафора. Човек изведнъж си дава сметка колко много памет носи в тялото си, волна и неволна, на всички нива. Начинът, по който клетките се възпроизвеждат, също е памет. Някаква телесна, клетъчна, тъканна памет.
Какво се случва, когато паметта започва да се оттегля? Първо забравяш отделни думи, после лица, стаи, търсиш тоалетната в собствения си дом. Забравяш заученото в този живот, то не е много и скоро ще се изчерпи. И тогава, в тъмната фаза, както я наричаше Гаустин, ще дойде забравата на онова, което се е трупало отпреди теб, онова, което тялото е знаело по природа, без да подозира. Ето кое ще се окаже смъртоносно.
Накрая умът ще забрави как се говори, устата ще забрави как се дъвче, гърлото ще забрави как се преглъща.
Краката забравят да ходят, как ставаше, по дяволите… Някой е помнел вместо нас как се вдига единият крак, свива се в коляното, прави полудъга и се поставя пред другия крак, после се вдига този, който е останал отзад, нова полудъга, поставяш пред другия. Първо петата, после цялото стъпало и накрая пръстите. И пак вдигаш другия крак, който сега е изостанал назад, свиваш в коляното…
Някой гаси електричеството в стаите на собственото ти тяло.