Последната фаза на болестта не беше съвсем в обсега на нашите клиники, но хора умираха и тук. Повечето отиваха в хосписи, изкарваха още малко време на животоподдържащи системи, въпреки знаците, че тялото вече отказва да поддържа живот. Самоубива се на части, орган по орган, клетка по клетка. И на телата им писва, уморяват се, искат покой.
Само на няколко места в света това желание на тялото може да бъде чуто. Освен за живите, Швейцария е и раят за умиращите. Няколко години подред Цюрих е неизменно вторият най-добър град за живеене в света. Вероятно е първият най-добър за умиране, цяло чудо е, че не се правят такива класации, поне не официално. Най-добри градове за умиране. Разбира се, най-добри за онези, които могат да си го позволят. Умирането доста е поскъпнало. А била ли е някога смъртта безплатна? Може би с хапчета е малко по-скъпо, с пистолет е по-трудно, докато се добереш до него, но има къде по-прости и съвършено безплатни начини – удавяне, хвърляне от високо, въже. Една позната казваше, иде ми да скоча от покрива, но като знам как ще ми се разроши косата, докато падам, и после кой знае полата как ще се смачка, петна и всичко, досрамява ме и се отказвам. Все пак човек го снимат в такива случаи, нали, хората гледат…
Ето знаците на здравото тяло, то се срамува, предвижда, мисли за бъдещето, дори и след смъртта си, суетно е. Истински желаещото смърт тяло вече не изпитва суета.
С две думи, ако можеш да се самообслужиш, минаваш гратис. Но какво става, когато вече нямаш сили да се самоубиеш, и не просто сили, а нямаш вече и памет как се прави това. Как се напуска този живот, по дяволите, къде сте скрили вратата? Никога не си имал опит от първа ръка, или най-много един-два, но все неуспешни. (Всъщност тъкмо неуспешният опит за самоубийство е истинската трагедия, успешният е само процедура.)
Как, по дяволите, се самоубиваше човек, чуди се угасващият мозък, как беше в книгите. Имаше там нещо с гърлото, нещо с гърлото ставаше, въздухът, спира въздухът или водата влиза и те пълни като бутилка… или острото реже, май имаше въже, но какво да правя с това въже…
Тогава идва асистираното самоубийство. Какъв израз само. Положението е толкова зле, че не можеш нищо без асистент, дори да умреш.
И в тази безнадеждна ситуация се появява услугата. Ако си в състояние да си я поръчаш и покриеш сам, си щастливец. Ако не, вкарваш в разход и размишление най-близките си. Въпросът е как те, плащайки за твоето убийство, да не се чувстват убийци. О, човешката цивилизация е твърде напреднала, когато трябва да се оправдае едно убийство. Никога не я подценявайте за това. Винаги ще измисли една хубава дума. Ев-та-на-зия. Звучи като древногръцка богиня. Богинята на добрата, красивата смърт, представям си я с тънка спринцовка в ръка наместо жезъл. „Евтаназията е смърт, причинена за доброто на човека, комуто е причинена.“ Ето я неловкостта на езика, който трябва да оправдае акта и се гърчи, усуква, захапвайки опашката си накрая. Убивам те за твое добро, ще видиш (няма как), че ще ти стане по-добре и болките ще отминат.
Предполагам, че в тази страна практиката никога не е спирала от Втората световна насам. Евтаназията й отива. Нелегална в началото, после полулегална. Всички са си затваряли очите, както толкова други пъти, и са давали шанс на частните клиники да поемат запътилите се към смъртта хора от Европа. От едната част на Европа, нека сме точни. На тези от другата част, от моята част, и това е отказано. То упойки нямаше, къде ти евтаназия. Смъртта при комунизма не ти е някаква глезотия в копринени чаршафи. Освен това никой няма да ти даде паспорт и виза да напуснеш държавата с еднопосочен билет, без гаранция, че ще се върнеш. Отиваш, умираш и автоматически ставаш невъзвращенец, поради което те осъждат на смърт. Задочно и посмъртно.
Швейцария като евтаназия. Switzerland as eutanasiland. Ако търсите добра дестинация за умиране, можем да ви помогнем. Странно е, че този бизнес на смъртта не е влязъл официално в гидовете, в туристическите наръчници. Всички пътеводители са направени с илюзията, че човек е жив и пътуващ. Това е изнесеното пред скоби. Смъртта не съществува в пътеводителите на света. Какъв пропуск!
А когато наближи човек да отпътува? Когато е пътник вече в другия смисъл на думата? Защо още се бавят с издаването на пътеводители за такива пътници? А може би вече има, кой знае.
Sterbetourismus. Почти съм сигурен, че думата е измислена първо за Швейцария. Данните сочат около 1000 чужденци на година, предимно немци, но и доста англичани. И не само неизлечимите. Възрастни двойки, които са решили предварително да си отидат заедно, ако един от тях е терминално болен. Представям си ги как идват, благи и неловки, хванати за ръце. Така, хванати за ръце, да минат през цялата процедура. Не искат да се изгубят из необятните елисейски полета. Не могат да си уговорят час и място за среща.