Цената. Каква е цената все пак. Преравям сайтовете. Около 7000 франка за подготовката. С погребението и всички формалности – 10 000 франка. Със сигурност, ако наемеш убиец, ще е по-скъпо, и то без комфорта.
Може би двойките ползват някакво намаление. Но и 7000 франка не е чак толкова много за страна като тази. Значи печелят от оборота. Като се има предвид колко е поскъпнало всичко… Явно цената на живота пада, докато всичко останало се вдига. Макар че в човешката история смъртта никога не е държала високи цени, а в ХХ век беше безбожно евтина. Да, да, сигурно залагат на оборота.
От друга страна пък кое да му е скъпото, 15 грама пентобарбитал на прах. Можеш да си го вземеш в Мексико от всеки ветеринар, като кажеш, че ще евтаназираш престарялото си куче.
Изучавам внимателно сайта на една от тези организации. Организацията се води нонпрофит, сайтът е доста семпъл, в зелено. Никога не съм си представял зеленото като цвят на смъртта. Логото отгоре To live with dignity, to die with dignity (Да живееш с достойнство, да умреш с достойнство) по-скоро отпраща към орден на самураи, което не е лишено от смисъл. Семпла снимка на целия екип, навяваща тънък ужас – всички широко усмихнати, хубави бели зъби и разтворени ръце. Колко души бяха? Дванайсет, като апостолите, дали са го търсили нарочно, едва ли. През 2005-а един от тях обаче се оказва Юда и изнася вътрешна информация, нарича организацията „добре платена машина за смърт“.
Няма никаква обратна връзка, в този смисъл няма и рекламации.
This process is absolutely risk-free and painless (Процесът не крие рискове и е абсолютно безболезнен), така пише в медицинската брошура, която ми дават. А не е ли опасен за живота? Какво искат да кажат, по дяволите, че не получаваш стомашни усложнения, констипация, пристрастяване, падане на кръвното?
Има и намаление през летните месеци. Явно хората предпочитат да умират най-вече през зимата. Дали намаленията карат повече хора да се решат? Като за последно човек все пак няма защо да се стиска толкова, може да си позволи известен лукс. Предполагам, че посредниците и дискретните мениджъри на смъртта (сигурно има такива, прикрити като туристически агенции) се възползват от това. Дълга черна лимузина, за да има място за носилката, ако сте на легло, която ви отвежда по пътищата на Европа. Ако пациентът желае и е в състояние, спираме за нощувка в Австрия, после следобед на Цюрихското езеро. На връщане лимузината се превръща в катафалка и отнася урната директно, без спирки по обратния път.
Sterbetourismus е за хора с възможности, бедните не ползват евтаназия.
След цялата касапница на Втората световна и индустрията на смъртта в лагерите Европа може много по-трудно да си позволи предлагането на добра смърт. Така неутралитетът превръща по неизбежност Швейцария в деликатен монополист. Както би казал Гаустин, каквото и да хванеш в Европа днес, то винаги ще те заведе до Втората световна. След 1939-а нищо вече нямаше да е същото.
Отидох да видя сградата, където се извършва ритуалът или процедурата, беше съвсем невзрачна. По-скоро приличаше на голяма двуетажна барака с пластмасово външно покритие. Обстановката вътре също е скромна, ако съдя по снимките на сайта. Легло, шкафче, картина на стената и два стола. Част от прозорците гледат към езерото.
Гледах да чета всичко хладно и технологически, за да не мисля за другото. Странно, че през цялото време си представях себе си, а не баща си. Технологията беше ясна, но как все пак се справяш с чувството за вина. Баща ми, сякаш усетил това, деликатно ми помогна. Както цял живот родителите се жертват ненатрапчиво за децата си. Отиде си сам. Стоях последните часове при него, държах ръката му, чудех се какво би искал да усети отново с последните клетки памет, ако можеше. Запалих една цигара „Стюардеса“, от склада на 70-те, източните запаси. Баща ми беше най-красиво пушещият човек, когото познавах. Опитвах се да му подражавам, когато тайно палех първите си цигари. Дръпнах сега от стюардесата вместо него, забелязах как ноздрите му леко потрепнаха и клепачите регистрираха промяната. После утихна.
Отиде си последният човек, който ме помнеше като дете, казах си. И едва тогава се разревах, като дете.
35
Откъде тази лична обсесия по миналото? Защо ме дърпа назад като кладенец, над който съм се надвесил? Защо ме мами с лица, които знам, че вече не съществуват? Какво има останало там, което не успях да взема? Какво чака там, в пещерата на това минало? Мога ли да измоля едно връщане обратно, без да имам дарбата на Орфей, само желанието? И дали онова и онези, които успея да изведа оттам, няма да бъдат убити от мен с едно обръщане назад още по пътя?