Заключваш вратата, спираш срещите, тъпчеш се с витамини, откриваш абсолютно доказаната магия на дълбоководното водорасло от езерото как му беше името, което връща младостта, калция на малките рачета от чистите северни морета, фантастичните качества на българското кисело мляко или розово масло, вариш на бавен огън костен мозък от говежди кости, източник на колаген за съединителната тъкан, следиш лунния цикъл за житната диета, после все по-навътре в дебрите на духа, Дон Хуан, Дънов, Блаватска, пропадаш в мистиката на стари учения, Ошо, правиш (неуспешни) опити за прераждане, първичния вик, обратно броене, дишане в някакъв квартален физкултурен салон, зяпаш успоредки, шведски стени, козата за прескачане, докато ти говорят за измамата на физическото тяло и те въвеждат в салона на астралното, а на теб пред очите ти са все тези уреди по физическо, дето те мъчеха като ученик, и си казваш, ето малката радост на старостта, няма вече да се катеря по гредата и шведската стена, астралното тяло няма тази грижа, а после, докато с мъка се изправяш, бързо разбираш, че всичките други тела са те напуснали освен собствено физическото – това куцащо старо магаре, с което потъвате сами в мрака, без повече страх от разбойници.
37
Непрекъснато произвеждаме минало. Ние сме фабрики за минало. Живи машини за минало, какво друго. Ядем време и произвеждаме минало. Дори смъртта не е решение. Човекът си е отишъл, а миналото му е останало. Къде отива после всичкото това лично минало? Изкупува ли го някой, събира ли го, изхвърля ли го? Или ще се търкаля като стар вестник, подмятан от вятъра по улицата. Къде отиват всички онези започнати и недовършени истории, прекъснати връзки, които още кървят, всички зарязани любовници, „зарязани“ – думата не е случайна, касапска дума.
Дали миналото се разгражда, или остава като найлоновите торбички практически непроменимо, отравящо бавно и дълбоко всичко наоколо? Не трябва ли да има някъде и фабрики за рециклиране на минало? Може ли изобщо да се направи нещо друго от миналото освен минало? Може ли по обратен път да се рециклира в някакво бъдеще, макар и втора употреба? Ето ти въпроси.
Природата анихилира историческото време или го преработва, както дърветата правят с въглеродния двуокис. Глетчерите на Северния полюс не са се трогнали много заради 30-годишната война. Но всичко се е записвало в тях, в леда и вечно замръзналата земя. Топенето оголва трупа на миналото, мамутът на миналото се изправя. И ще се смесят времена и епохи, някъде в Сибир започнали да покълват семена, престояли 30 хиляди години в замръзналото. Земята ще отвори архивите си, без да е ясно ще има ли читатели за тях.
Сега, с идването на антропоцена, за първи път глетчерът, костенурката, винената мушица, гинко билобата и дъждовният червей усещат с такава сила, че нещо в човешкото време се е сменило. Ние сме апокалипсисът на света. В този смисъл и собственият си апокалипсис. Каква ирония – антропоценът, първата ера, кръстена на човека, най-вероятно ще се окаже и последна за него.
(Гаустин, „За края на времето“)
38
Постепенно Гаустин започна да се променя. Миналото се беше превърнало за него в оня бял кит, който той преследваше със заслепяващата страст на Ахав. Стъпка по стъпка започваха да отпадат някои принципи, задръжки, които само щяха да се окажат пречка пред голямото. Трябва да му се признаят обаче две неща. Първо, че си даваше сметка за това, опитваше се да го овладее. И второ, не преследваше някаква непомерна амбиция, а леко старомодна и романтична идея (ако приемем революциите за старомодни и романтични) за поврат във времето, за малко разместване и търсене на слабо място, през което миналото може да бъде „опитомено“, ползваше точно тази дума.
След онази първа среща и изчезването му по-късно в 1939-а (по неговото летоброене) Гаустин беше специализирал психиатрия и разстройства на паметта, сякаш за да рационализира собствената си обсесия. И наистина, този Гаустин, когото срещнах отново, можеше да изглежда абсолютно нормален. Само понякога, в дъното на очите му, в изпуснати фрази или жестове, проблясваше за малко нещо от други времена. Стори ми се обаче, че в последните месеци това все по-често намираше начин да го надвие, да надвие и науката, с която се беше обезопасил. Виждах го как се съпротивлява, как се опитва (все по-трудно) да запази спокойствието на човек, който живее тук и сега, а миналото е само проект, вид реминисцентна терапия, която беше развил до непредвидими граници.