Един или два пъти, когато се опитвах да му припомня онази наша първа среща като студенти край морето и писмото му от навечерието на 1 септември 1939-а, лицето на Гаустин рязко се променяше и той бързо сменяше темата. Сякаш онзи там е бил друг човек или е било моментна загуба на разсъдък, която той вече е преодолял и не иска да му се напомня. Представих си за момент как се събужда всяка сутрин, той, съшитият от много времена, и преди първото кафе, още в леглото, пуска разума си да построи днешния свят и себе си в него – годината е тази и тази, мястото е това и това, аз съм психотерапевт, специалист по разстройства на паметта в клиниките за минало, които сам създадох, денят е събота, да не забравя годината.
Всяка обсесия ни превръща в чудовища и в този смисъл Гаустин беше чудовище, може би по-дискретно, но чудовище. Вече не му стигаше клиниката за минало с нейните стаи и етажи, не му стигаха кампусите от различни десетилетия, които се разрастваха и умножаваха. Представях си как един ден цели градове ще сменят календара си и ще минат с няколко десетилетия назад. А какво ще стане, ако една цяла държава реши да го направи? А няколко? Записах го в един от тефтерите си, казах си, че от това, ако не друго, може да стане малък роман.
Част II.
РЕШЕНИЕТО
Какво имаше всъщност? Какво се носеше във въздуха? Приближаване на криза. Свадливост. Готова да се развихри раздразнителност. Безименна нетърпимост. Една всеобща склонност към язвителни словопрения, към яростни изблици и дори към сбивания. Ожесточени спорове, необуздани крясъци всеки ден увличаха единични лица или цели групи…[9]
1
И тогава миналото тръгна да завладява света…
Предаваше се от човек на човек като епидемия, като Юстиниановата чума или испанския грип. Помниш ли испанския грип от 1918-а, питаше Гаустин. Лично не, отвръщах. Страшно беше, казваше Гаустин. Хората просто падаха по улиците. Можеше да се заразиш от всичко, само някой да ти каже здрасти и на другата вечер си мъртъв.
Да, миналото е заразно. Заразата беше плъзнала навсякъде. И не това беше най-страшното, а някакви бързо мутиращи щамове, които сриваха всякакъв имунитет. Европа, която си мислеше, че след няколко тежки загуби на разсъдък през ХХ век вече има пълна резистентност срещу определени обсесии, национални лудости и пр., всъщност беше сред първите, които се предадоха.
Никой, разбира се, не умираше (поне не в началото), но вирусът действаше. Не беше ясно дали се предава по въздушно-капков път, дали, ако някой извика Германия (Франция, Полша…) над всичко, Унгария за унгарците или България на три морета, самите пръски слюнка в тези фрази няма да прехвърлят вируса.
Вирусът на миналото се предаваше най-бързо през ухото и окото.
В началото, когато по улиците на някоя европейска страна се появяваха хора, облечени в национални носии, това беше по-скоро екстравагантност, шарено петно, може би някакъв празник, може би начало на карнавал или временна мода. Всички им се усмихваха, подминаваха ги, някои подхвърляха закачка или си шушукаха.
Някак неусетно хората в носии започнаха да завладяват градовете. Изведнъж стана неловко да ходиш с дънки, яке или костюм. Никой официално не беше забранил панталоните и европейското облекло. Но ако не искаш да те гледат накриво или да те подминават презрително, ако искаш да си спестиш някакви реплики, а по-късно и няколко юмрука, добре е да си сложиш една абичка отгоре или тиролски кожени гащи, според това къде точно си. Меката тирания на всяко мнозинство.
Веднъж президентът на една централноевропейска държава отиде на работа с национален костюм. Кожени ботуши, тесни гащи, везан елек, малка черна панделка на бялата риза и черно бомбе с червено мушкато. Дрехите му стояха като на някогашен майстор на чардаша, вече пуснал коремче, но винаги готов да скочи с изненадваща пъргавина, ако чуе свирня от нечия сватба. Това се хареса на хората, на телевизиите също, и той започна да ходи всеки ден по този начин.
Европейските депутати също влязоха бързо в новия тренд и скоро Европарламентът заприлича на немска новогодишна програма от 80-те, както се изрази журналист от „Евронюз“, припомняйки „Шарено котле“ на гедеерската телевизия – общ и сплотяващ спомен за няколко поколения източноевропейци.