В общи линии, с това се изчерпваше конкретната информация, която разменихме през тези пет-шест дни на клонящия към приключване семинар. Помня, разбира се, и няколко особено важни мълчания, но тях няма как да преразкажа.
А, да, имаше още един кратък разговор в последния ден. Едва тогава разбрах, че Гаустин живее в изоставена къща в малко подбалканско градче. Нямам телефон, каза, но писмата се получават. Стори ми се безкрайно самотен и… непринадлежащ. Това беше думата, която ми дойде тогава. Непринадлежащ към нищо на света, или по-точно към сегашния свят. Гледахме щедрия залез и мълчахме. От храстите зад нас се вдигна цял облак мушици. Гаустин ги проследи с поглед и каза, че докато за нас това е просто още един залез, за днешните еднодневки този залез е залезът на живота им. Или нещо подобно. Глупаво казах, че това е само една изхабена метафора. Той ме погледна учудено, но замълча. Чак след няколко минути каза: При тях няма метафори.
…През октомври и ноември на 1989-а се случиха куп неща, които са вече до болка познати и описани. Висях по площадите и така и не писах на Гаустин. Имах си и други проблеми, подготвях първата си книга, ожених се. Все глупави оправдания, разбира се. Но през това време често се сещах за него. И той не пишеше.
Получих първата картичка точно на 2 януари 1990 г. – открита коледна карта с допълнително оцветена черно-бяла Снежанка, напомняща Джуди Гарланд. Държеше някаква вълшебна пръчица, която сочеше изписаната с едър шрифт 1929 година. На гърба стояха адресът и кратко пожелание, изписани с мастило според тогавашния правопис с всевъзможни краесловни ерове и ятови гласни. Завършваше със „Смея да се нарека твой, Гаустин“. Седнах веднага и му отвърнах с писмо, в което благодарях за приятната изненада и пишех, че наистина оценявам изящната му мистификация.
Получих отговор още същата седмица. Отворих го внимателно, вътре имаше два бледозеленикави листа с воден знак, изписани само от едната страна със същия изящен почерк и строго спазване на стария, ако не се лъжа, Омарчевски правопис от 20-те години. Пишеше, че не излизал никъде, но се чувствал отлично. Абонирал се за ежедневника „Зора“, списван „твърде обективно от г-н Крапчев“, и сп. „Златорог“, за да следи все пак накъде върви литературата. Питаше ме как намирам суспендирането на конституцията и разпускането на парламента от югославския крал Александър на 6-и того, за което „Зора“ известила още на следващия ден. Завършваше писмото си с послепис, в който се извиняваше, че не е разбрал какво имам предвид под „изящна мистификация“.
Прочетох писмото още няколко пъти, въртях го из ръцете си, помирисвах го с надеждата да открия някакъв белег на ирония. Напразно. Ако това беше игра, Гаустин ме канеше да вляза без никакво уточняване на правилата. Е, добре, реших да играя. Тъй като нямах никакви познания за проклетата 1929-а, трябваше да прекарам следващите три дни в библиотеката, ровейки се в старите течения на „Зора“. Прочетох внимателно за княз Александър. Хвърлих за всеки случай едно око и на предстоящите събития: „Троцки изгонен от СССР“, „Германците приемат пакта Келог-Бриан“, „Мусолини подписва споразумение с папата“, „Франция отказва политическо убежище на Троцки“, месец по-късно „Германия отказва политическо убежище на Троцки“, стигнах чак до „Крахът на Уолстрийт“ от 24 октомври. Още в библиотеката написах на Гаустин кратък и както ми се стори, хладен отговор, където набързо споделях мнението си (което подозрително точно съвпадаше с това на издателя г-н Крапчев) относно събитията в Югославия и го молех да ми прати нещата, над които работи, като се надявах оттам да разбера какво точно се случва.
Следващото му писмо дойде чак след месец и половина. Извиняваше се, че го нападнала някаква коварна инфлуенца и не можел да върши нищо. Между другото питаше дали мисля, че Франция ще приеме Троцки. Дълго се чудех дали да не прекратя вече цялата тази история и да му напиша едно отрезвяващо писмо, но реших да продължа още малко. Дадох му някои съвети относно инфлуенцата, които впрочем той сам беше прочел в „Зора“, посъветвах го да не излиза много и да си прави ежевечерно топли бани на краката в наситен солен разтвор. Силно се съмнявах, че Франция ще даде политическо убежище на Троцки, както впрочем и Германия. Когато пристигна следващото му писмо, Франция действително беше отказала да приеме Троцки и Гаустин с възхита пишеше, че имам „всеки случай колосален политически нюх“. Това писмо беше по-дълго от предишните по причина на още две негови възхити. Едната от току-що излязлата четвърта книжка на „Златорог“ и новата китка стихове на Багряна в нея, а другата от един радио-апарат, марка „Телефункен“, който сега се опитвал да поправи. За целта молеше да му изпратя радиолампа „Валво“ от склада на Джабаров на „Аксаков“ 5. Надълго и нашироко описваше някаква демонстрация в Берлин на 12-лампов апарат на д-р Райсер, който приемал на къси вълни с автоматическо регулиране на фадинга: „На него ще могат да се слушат концерти чак от Америка, вярваш ли го?“.