Другото движение, с почти изравнени прогнозни резултати спрямо първото, е официално именувано Българи-юнаци, а фамилиарно и неофициално просто Юнаците. Трудно им е да посочат конкретен период, десетилетие, в което да се върне нацията, митът не ползва нашето разпределение по години. Велика България е блян и реалност винаги, според както пише в техните речи. Тъй като в условията на референдума най-отдалечената предвидена граница е началото на ХХ век, те, удължавайки срока нелегитимно, са избрали едно късно идеално Възраждане, чийто връх е Априлското въстание.
Може ли едно неслучило се докрай въстание да стане сюблимно и знаково? А кое друго, ако не неслучилото се всъщност. Не е ли само то, което има потенциала да се случи и съчини така, както искаме, неограничено от фактите. Да бъде възстановено, така да се каже, по памет и въображение. Тук всички имат опит по рождение (и по наследство) с неслучилото се.
Чудя се за коя от двете сламки – на Соца или Юнаците – би се хванал нашият човек с ракията, ракиеният човек. Между тези Сцила и Харибда се опитват да оцелеят и лодките на останалите малки движения.
8
СРЕЩА С К.
За разлика от предишните ми почти анонимни идвания тук, свързани предимно с клиниката, този път искам да поговоря с някого за ситуацията. Обаждам се на един приятел от Университета, който междувременно е станал професор. Не сме се чували от няколко години, дори не знам дали телефонът му е същият. Тъкмо да затворя, когато съненият му глас казва „ало“ в слушалката…
Струва ми се, че освен изненада в гласа му има и известна радост. Проявата на радост, като чуеш или видиш някого, когото отдавна не си срещал, не е нещо очевидно тук. Помня как при първите си връщания, срещайки на улицата приятел или познат, хуквах да го прегръщам, а той ме поглеждаше озадачено и едва изсумтяваше нещо като а, здрасти, к’во правиш тук. На всичко отгоре К. сам предлага да се видим още тази вечер в една кръчма на покрива на Архивите. Тук все още човек може да си определи среща за същия ден.
Към края на 80-те К. беше млад асистент, обичахме го, защото беше различен от другите. Бяхме го кръстили Кафка, младши асистент Кафка, той знаеше и подозирам, че нямаше нищо против. Беше (и си остана) серт, систематичен, нещо твърде полезно за обърканото ни, пълно с хаотично прочетени книги съзнание. Разговорите с него винаги стигаха до остри спорове, често минаваха ръба на добрия тон, палеше се, беше язвителен, прекъсваше. Академичен биткаджия, но в това имаше нещо очарователно. Не сме били най-близки приятели, но сме пили и спорили из безкрайните кръчми и семинари на 90-те, които никога по-късно не се повториха. Всичките ни срещи започваха с благоразположение от негова страна, минаваха през дълги разговори и свършваха със скандал. Седмица по-късно той се обаждаше и с искрена почуда питаше, абе, ти що не се обаждаш? Ами нали сме скарани, отвръщах аз. Е да де, тъкмо да пием по нещо за сдобряване.
Скандалите бяха само повод да се сдобрим, което водеше до нов скандал, оттам пък до нов повод и т.н. Така живееха всички в прекрасното бълбукащо време на 90-те.
Може би затова му се обаждам сега, надявам се да е останал този, който все още може да формулира нещата с ясната категоричност на протестантски пастор. Никога не съм обичал и не ползвам подобна категоричност, може би затова винаги ми е липсвал такъв човек. Може би и затова не го обичат. Обичам хора, дето не ги обичат. (Всъщност първата ни среща с К. беше на същия онзи семинар край морето в края на 80-те, където срещнах за първи път и Гаустин. И трябва да кажа в полза на К., че той беше единственият човек освен мен, който се заинтересува от Гаустин, опитваше се да го кани на своите сбирки, но Гаустин, естествено, не се появи на нито една.)
Седим на покрива на Архивите, на свечеряване, в часа на синята мъгла, подхвърлих, гледайки как далече в дъното Витоша притъмнява във виолетово. Като теменужен остров в лунносребърни води, влиза в играта К. с друг поет. Хващам се, че този град вече е повече литература за мен, знам го единствено през книги и само като такъв все още ме тегли. Градът на 30-те и началото на 40-те, това трябва да са силните му години. Тук някъде наблизо, през 1931 г., светва първата неонова реклама пред бюрото на френските авиолинии. Неонът влиза веднага в градската поезия. Представям си тези светещи букви, видени за пръв път от едно око, което традиционно се е прехласвало по звездите и месеца. Изгряването на неона сред мижавите светлини на уличните фенери явно е било стряскащо и затрогващо, после бързо става тривия. Много отдавна, сякаш в друг живот, бях се занимавал с рекламите, киното и радиото от този период, бях преглеждал илюстровани седмичници, листове, филмови списания и наръчници как да си направим сами радиоприемник. Цялата поезия оттогава гъмжи от кондензатори, антени, неони, рекламни марки, „Байер“ и „Филипс“, „Лъки Страйк“, „Бяло конче“, през филмови заглавия и лъва на „Метро Голдуин Майер“… Подхващам този разговор, макар да съм дошъл за друго, увличаме се, хвърчат цитати. Помниш ли това… ами онова… А райски цъфтяха рекламите „Байер“ и „Филипс“? Хм, замисля се над последното К., а аз се радвам истински, че го хващам да не знае нещо. Казвай кой… Младият Богомил Райнов, викам, преди да стане сатрап.