Ако участвам в референдума за минало тук, бих избрал 30-те (въпреки онова, което има да идва) или много бих се колебал между 30-те заради литературата и 60-те заради неясното усещане, че помня това десетилетие в детайли.
Питам К. кое десетилетие би избрал той. Не бърза да отговори, сякаш трябва да реши в момента. Поръчваме по още една ракия и когато келнерът се отдалечава, К. казва бавно: колебая се между 20-те и 50-те, макар че са с най-нисък процент според агенциите.
Нормално е никой да не ги иска, отвръщам аз, и двете са достатъчно окървавени.
Познавам работата му върху поезията от двайсетте. Има няколко гениални поети тук през онова десетилетие. Най-добрият от тях буквално плаща с главата си, разбита с шрапнел на фронта, кърпена в Берлин, изчезнала шест години по-късно, намерена в общ гроб и разпозната по стъкленото око. Известно е, че спрямо поетите и писателите родното полицейско бездарие от всички епохи е проявявало непоклатим вкус, винаги е успявало да убие най-талантливите и да остави по-некадърните.
Разбирам избора на К. за 20-те, литературният историк иска да се върне при темата си. Но защо 50-те, питам директно. Там е мрачна работа, грубо, безпардонно, терор и лагери, дървеняшка естетика, тодорпавловци.
През 50-те баща ми влезе в Белене, започна К., и никога не излезе същият, нито обели сетне дума за това. В училище бях веднага вписан като неблагонадежден. Когато говореха за врагове на народа, учителите директно ме сочеха с пръст като дете на враг. Бях идеалният пример за това колко е добра народната власт, че разрешава и на такива като мен да живеят и учат с останалите.
Един ден се звънна на вратата, бях на 7. Погледнах през шпионката, видях някакъв страшен, брадясал, с отпуснати рамене мъж срещу мен и автоматично превъртях още веднъж ключа. Сърцето ми щеше да се пръсне. Хайде, отвори ми – човекът отвън знаеше името ми. На непознати не отваряме, извиках му отвътре. Не ме ли позна, баща ти съм, каза по-тихо, сякаш се боеше съседите да не чуят. Погледнах през шпионката и ми се стори, че плаче… Не е баща ми, казах си, но щом реве, не е някой разбойник. Обаче не му отварях. Майка ми беше във фабриката, щеше да се прибере след 2-3 часа. Той стоеше прав на мизерната площадка, дрехите му се сливаха с убитото бежово на стълбището. Питах го как ще докаже, че е баща ми… Мисля, че този въпрос го извади съвсем от релсите. Каза ми, че имам белег на лявата вежда от едно падане зимата като малък. Каза да отворя гардероба и да видя шинела с металните копчета, беше го оставил, като го взеха за справка. Каза, че съм искал да ми разказва непрекъснато за фронта. Всичко това беше вярно, но баща ми беше друг, много по-хубав и млад от него, и взех че го изтърсих. Седна на стълбите и виждах само една смачкана фуражка. Сега си давам сметка колко тъп и жесток съм бил. И пак си казах, не е баща ми, но щом реве, значи е добър човек, изпаднал, и ако майка ми разбере, че съм държал такъв човек отвън… И му отворих. Той влезе, разбра, че не му вярвам много, не ме прегърна, не направи дори опит, сигурно да не ме уплаши, и каза, че отива до банята. Знаеше къде е. Чувах как шурти водата. Слава богу, тогава се върна майка ми, беше чула, че са пуснали затворници с амнистия, и помолила да я освободят по-рано.
Мълчим известно време и К. продължава. Та бих минал през 50-те заради баща ми, той си отиде година по-късно. Нищо не успяхме да си кажем, нищо не успях да изкопча от него.
Докато К. разказва, сякаш се е превърнал в друг човек, струва ми се изведнъж остарял, нищо от предишната му хладина и язвителност не е останало, дори острият му профил се е оттеглил. Беше се превърнал в баща си, за когото разказваше, както рано или късно всички щяхме да се превърнем в бащите си.