След това писмо реших да не отговарям. Той също не ми писа повече. Нито на следващата Нова година, нито на по-следващата. Постепенно историята избледня и ако не бяха няколкото писма, които още пазя, със сигурност и сам нямаше да повярвам в нея. Но било писано друго. Няколко години по-късно отново получих писмо от Гаустин. Имах лоши предчувствия и не бързах да го отварям. Чудех се дали се е вразумил след толкова време, или нещата са се задълбочили. Отворих плика чак вечерта. Вътре имаше само няколко реда. Ще ги цитирам дословно:
Прощавай, че те безпокоя отново след толкова време. Но сам виждаш какво става наоколо. Четеш вестници и с твоя политически нюх сигур отдавна си предусетил касапницата, която е на прага. Германците масирано струпват войски на полската граница. Досега не съм ти споменавал, че майка ми е еврейка (спомни си какво стана в Австрия миналата година, ами „Кристалнахта“ в Германия), този няма да се спре пред нищо. Решен съм и съм сторил необходимото утре заран да тръгна с влак за Мадрид, сетне Лисабон и оттам за Ню Йорк…
Сбогом засега.
Твой Гаустин
14-ий август 1939
Днес е 1 септември.
6
На 1 септември 1939-а Уистън Хю Одън се събужда в Ню Йорк и пише в дневника си:
Събудих се с главоболие след нощ на лоши сънища, в които Ч. ми изневеряваше. Вестниците пишат, че Германия атакува Полша…
Ето ти го всичко в едно истинско начало – лоши сънища, война и главоболие.
Бях в Нюйоркската библиотека, когато попаднах на тази записка в дневника на Одън, който иначе се пази в Лондон, но по някаква щастлива случайност архивът му гостуваше.
Само дневникът може така да срещне лично и историческо. Светът вече не е същият – Германия напада Полша, войната започва, боли ме глава, а този идиот Ч. има наглостта да ми изневери насън. Днес насън, утре наяве (дали си го е помислил?). С узнаването за изневяра, да припомним, Шахрияр започва голямото клане на жени в „Хиляда и една нощ“. Дали Одън си е давал сметка колко много неща регистрират онези два реда, колко точни, лично и цинично точни са. Два реда за най-важния ден от века. Същия ден, когато главоболието леко се разнася, той ще започне да нахвърля някакви стихове:
I sit in one of the dives
On Fifty-second Street
Uncertain and afraid…[1]
И тук вече кръчмата на 52-ра, главоболието, изневярата и лошият сън, нападението над Полша на онзи 1 септември, петък – всичко е станало история. Поемата ще се казва точно така: 1 септември 1939.
Кога всекидневието става история?
Секунда само. Онова толкова цитирано We must love one another or die[2] към финала на поемата, което Одън после никак не харесвал и постоянно махал, не е ли свързано тъкмо с тази сънувана изневяра. Кой би искал да си спомня подобни кошмари.
Бих искал да знам всичко за този ден, един ден от есента на 1939-а, да седя в кухните на света с всеки, да надничам във вестника, който е отворил, докато си пие кафето, да чета жадно всичко – от струпаните войски на немско-полската граница до последните дни на летните разпродажби и новия бар „Чинцано“, който отваря врати в Долен Манхатън. Есента вече е на прага, рекламните карета във вестниците, платени предварително, сега съседстват с кратките комюникета от последните часове в Европа.
7
На един друг 1 септември ще седя на тревата в Браянт Парк, кръчмата на 52-ра отдавна я няма, дошъл съм току-що от Европа и уморен (душата има също свой джетлаг) ще гледам лицата на хората. Взел съм си томчето на Одън, все пак си дължим ритуала. След ден, прекаран в библиотеката, седя „уплашен и несигурен“. Спах лошо, не сънувах изневяра, или сънувах, но съм я забравил… Светът е в същата степен на тревожност, местният шериф и шерифът на една далечна страна взаимно се заплашват. Правят го в Туитър, до няколко знака. Няма я старата реторика, няма красноречие. Куфарче, копче и… край на работния ден за света. Чиновнически апокалипсис.
1
Седя в една от кръчмите / на Фифти-секънд Стрийт / уплашен и несигурен… (Прев. Александър Шурбанов)